„Какво си ти? — го попитах. — Спасявало си живота ми неведнъж, но всъщност не знам какво си. Оръжие ли си? Сега можеш ли да ме убиеш?“
Тогава то се нави и разви, сякаш обмисляше въпроса. Никога не го бях виждал да прави това. Номера с увисването във въздуха го правеше, когато го намерих, но това беше в Дзур планина, където странните неща са обичайни. Или не беше ли в Пътеките на мъртвите? Вече не можех да си спомня. Дали не означаваше, че сега ме връща там? Източняците не се допускат в Пътеките на мъртвите, но нали аз всъщност не бях източняк? Всъщност какво беше един източняк? По-различни ли бяха от драгарите? Кой го интересуваше? Това беше лесно — източняците ги интересуваше и драгарите ги интересуваше. Кой не го интересуваше? Кели не го интересуваше. А дали Боговете на справедливостта ги интересуваше?
Маготрепач описваше фигури във въздуха над мен, виеше се и се навиваше като танцьор. Едва забелязах, когато Лойош излетя от стаята. Няколко минути по-късно, когато Коути се върна с димяща чаша чай в ръка, все още ми танцуваше фигурите си.
— Изпий това, Влад — каза ми тя с разтреперан глас. Маготрепач се смъкна надолу, после се издигна нагоре. Зачудих се какво ли щеше да стане, ако пуснех края, който държах, но не исках да рискувам да спре. Усетих чаша, опряна на устната ми, и горещ чай закапа в устата и по гърдите ми. Преглътнах по рефлекс и забелязах, че вкусът е странен. Хрумна ми, че може би Коути ме трови. Когато чашата дойде отново, отпих жадно, без да изпускам от очи танца на Маготрепач.
Когато чашата се изпразни, се отпуснах на гръб и зачаках забравата. Някаква част от мен леко се изненада, когато тя дойде.
7.
Изобщо не помня как съм се събудил. Дълго зяпах в тавана, без да мога да се съсредоточа. Усещането за сетива се усилваше бавно… гладкият лен на грижливо огладените чаршафи, мирисът на косата на Коути до лицето ми, топлата й, суха ръка в моята. С другата си ръка се опипах по лицето и по тялото и примигнах. Опашката на Лойош беше увита около врата ми — лека като перце и люспеста.
„Шефе?“ Плахо.
„Да, Лойош. Жив съм“.
Той отпусна глава на бузата ми. Надуших мириса на адриланкското утро във вятъра през прозореца. Облизах устни, стиснах плътно очи и ги отворих. Паметта се върна, пронизваща като игла. Примижах и потреперих. След малко се извърнах към Коути. Беше будна и ме гледаше. Очите й бяха зачервени.
— Някои от нас са готови да направят всичко от съчувствие — казах й. Гласът ми изпращя сухо. Тя стисна ръката ми.
След малко се изсмя тихичко.
— Опитвам се да измисля как да кажа: „Добре ли си?“ така, че да не прозвучи все едно, че трябва да се преместиш другаде.
Стиснах ръката й. Лойош се размърда и се разлетя из стаята. Роуца изсъска отнякъде.
— Ако питаш дали се каня да се самоубивам, отговорът е „не“. — После казах: — Не си спала, нали? — Тя махна с ръка и го приех за „Не, не съм“. — Може би трябваше. — Погледна ме с плувнали зачервени очи. — Виж, всъщност това не решава нищо.
— Знам — отвърна тя и този път нейният глас се скърши. — Искаш ли да поговорим за това?
— За… какво стана вчера ли? Не. Много е близко. Ти какво ми даде? Отрова, нали?
— В чая ли? Да. Циолин, но много малка доза, само колкото да заспиш.
Кимнах. Тя се премести до мен и я прегърнах. Погледах още малко в тавана. Беше от сачак и Коути го беше боядисала светлозелено. „Зелено?“, бях възкликнал тогава. „Означава растеж и плодородие“, беше обяснила тя. „Аха“ — бях казал и продължихме с други неща. Сега просто изглеждаше зелен. Но тя ме беше прегърнала. Приемете го както искате.
Станах и се погрижих за сутрешните неща. Когато погледнах отново в спалнята, Коути спеше. Излязох с Лойош, отбих се в „При Киг“ за малко и пих клава. Внимавах много, когато излязох от къщи. Никога не съм бил нападан, когато съм подготвен за това; винаги е ставало неочаквано. Което е странно, заради многото време, през което очаквам да ме нападнат. Зачудих се какво ли щеше да е, ако изобщо не ми се налагаше да се притеснявам за това. Ако тези източняци успееха, можеше и да стане. Но все едно, за мен щеше да е без значение. Не мога да си спомня време, когато да не съм се оглеждал много внимателно наоколо. Дори докато бях млад, имаше твърде много хлапета, които не харесват източняци. Каквото и да станеше, бях затънал в това. Но все пак…