„Шефе!“
Погледнах в посоката, привлякла вниманието на Лойош. Видях ъгъла на голяма кафява сграда — от тези с жилищата за по няколко семейства.
„Какво има?“
„Видях някой там, беше висок като за драгар“.
Погледах малко натам, но не забелязах движение. Коути все още стоеше до една сергия със зеленчуци, заедно с Шерил, говореха си нещо с продавача. Около половин час продължих да се обръщам ту към Коути, ту към ъгъла, след което се отказах и започнах да наблюдавам само жена си, докато Лойош хвърляше око към мястото, където беше забелязал някого. В един момент Коути и Шерил оставиха сергията и тръгнаха към сградата, за която мислех, че е един от щабовете им, въпреки че Коути говореше за нея само като за дома на Кели. Опитах се да разбера дали някой ги следи, но не можех да съм сигурен.
Коути влезе вътре, а Шерил продължи. Скрих се малко по-надолу по улицата, откъдето можех да наблюдавам вратата. Тази врата започвах да я познавам повече, отколкото би ми се искало да познавам която и да било врата. Радвах се поне, че Коути не може да се телепортира.
Вече се мръкваше, когато един драгар в цветовете на джерег пристъпи храбро до вратата и влезе. Опипах оръжията си и бързо тръгнах след него, но той излезе преди да съм пресякъл улицата до средата. Обърнах се в другата посока, направих се на незаинтересован и той не ме забеляза. Когато погледнах през рамо, той вече крачеше бързо. Помислих дали да не го проследя, но най-многото, което можех да постигна, бе да докажа, че го е изпратил Херт. И какво?
Реших, че най-вероятно трябва да е пратеник. Или можеше да е някой магьосник и току-що да е убил всички в къщата. Или пък… в този момент Коути, Пареш и Наталия излязоха, сякаш нещо ги беше подгонило да бързат. Тръгнах след тях. Те поеха на североизток, тоест към центъра на града. (Източняшкият район е в Южна Адриланка, която общо взето се пада на запад от центъра. Опитайте се да го разберете, ако много държите.)
Преди да прекосят обозначената граница с драгарския район (улица „Дърводелска“), завиха и тръгнаха по две странични улички. В един момент спряха и се струпаха около нещо на земята. Коути коленичи, докато другите останаха прави. Пареш започна да се озърта. Приближих ги и той ме видя. Бързо се изправи и ръката му се изпъна, сякаш се канеше да направи нещо магическо — и Маторепач падна в дланта ми. Но той не направи нищо и след малко вече бях достатъчно близо, за да могат да ме познаят в гаснещата оранжева светлина, както и да видя, че Коути е коленичила до тяло. Тя вдигна глава.
Пареш се беше напрегнал, жилите на врата му се бяха издули. Наталия изглеждаше само леко заинтригувана и като че ли примирена. Коути ме изгледа твърдо.
— Какво обшо имаш с това? — попита Пареш.
— Нищо — отвърнах и реших, че ще му позволя само още един такъв въпрос. Вместо да настои, той кимна, което почти ме разочарова.
— Какво търсиш тук, Влад? — попита Коути.
Вместо да отговоря, приближих до тялото. Погледнах и извърнах лице, после погледнах отново, този път за по-дълго. Беше Шерил. Бяха я пребили до смърт. Не беше пресъживима. И двата й крака бяха потрошени — на коляното, под него и над него. И двете й ръце бяха прекършени при лактите. Отоците по лицето — това, което беше останало от него — бяха ужасни. Темето й беше набито навътре. И така нататък. Професионалната ми преценка сочеше, че са го правили няколко часа. А ако не можеш да направиш професионална преценка, каква е ползата, че си професионалист? Отново извърнах очи встрани.
— Какво търсиш тук, Влад? — повтори Коути.
— Следях те.
Тя ме изгледа, после кимна.
— Видя ли нещо?
— Лойош може би зърна някой, който ви наблюдаваше, докато бяхте на пазара, но после влязохте в къщата на Кели и аз гледах само вратата.
— И не си сметнал за нужно да кажеш на никого?
Примигах. Да кажа на някого ли? На някой от тях? Е, всъщност беше логично.
— Не се сетих.
Тя ме зяпна, след това ми обърна гръб. Пареш ме гледаше почти с гняв. Наталия гледаше настрани, но когато я погледнах по-внимателно, забелязах, че почти трепери от гняв. Коути беше стиснала юмруци и ги отваряше и затваряше ритмично. Усетих, че също започвам да се ядосвам. Не искаха да се въртя наоколо; определено не бяха ме молили да наблюдавам Шерил. Сега бяха готови да кипнат, защото не го бях направил. Беше достатъчно, за да…
„Не са ядосани на теб, шефе“.
„А?“
„Ядосани са на Херт, че го е направил, и може би на себе си, че са го допуснали“.
„Как можеха да го предотвратят?“
„Не питай мен“.
Обърнах се към Пареш, който беше най-близо.
— Как можехте да го предотвратите?