— От години.
Той кимна и каза:
— Може би е време да помислиш за това.
— Да речем, че се включа в стражата на феникс, стига да ме вземат. Или дори в Гвардията. Така или иначе, това си е убиване на хора за пари. Или да се запиша в някоя частна армия на Господар на дракони. Каква е разликата?
— Може би никаква. Нямам отговор за теб, Владимир. Казвам само, че може би е време да си помислиш за това.
Наля още чай и аз го изпих, след това си тръгнах за вкъщи.
8.
Помня Стената на Гробницата на Барит.
Всъщност тя не беше точно гробница, разбирате ли; вътре нямаше тяло. Сериолите много си падат по гробници. Строят ги или под земята, или сред планините, и слагат мъртъвците си там. На мен ми изглежда шантаво. Драгарите понякога строят паметници на мъртви важни клечки като Барит и когато построят някой, го наричат гробница, защото прилича на онова, дето го използват сериолите, и защото драгарите не са много умни.
Гробницата на Барит беше огромна във всяко отношение, сиво плочесто чудовище с изваяни по него картини и символи. Бяха я лепнали много на изток, в Източните планини, близо до мястото, където драгарите търгуват с източняците за източняшки червен пипер и други неща. Веднъж се набутах там в разгара на една битка. Никога няма да забравя как беше. Едната армия беше съставена от източняци, които загиваха, другата беше съставена от текли, които също загиваха. От драгарска страна имаше двама Господари на дракони, които не бяха в никаква опасност. Такъв спомен ми е останал за нея. Никой нямаше да засегне Мороулан или Алийра, а те се държаха като някакви кресливи божества. Другото, което помня, беше, че гледах какво става и чак хапех устни от пълна безпомощност.
Намесата ми щеше да е безсмислен риск, нали разбирате. Искам да кажа, Мороулан си получи хубавата битка, Сетра Младшата получи Големия меч на Кийрон, докато Алийра получи един колкото ръста й, а пък аз трябваше да разбера, че не можеш да върнеш миналото. Но по време на самата битка не можех да направя нищо, освен ако не исках да съм един от теклите или един от източняците, които се сипеха като пепел от планината Зерайка. Не исках, тъй че само гледах.
Ето за това си спомних сега. Всъщност всеки път, когато се почувствам безпомощен, този спомен се връща и ме измъчва. Всеки писък от всеки ранен източняк, или дори от текла остава с мен. Знам, че драконите смятат поръчаното убийство за по-малко „почетно“ от клането на източняци, но така и не мога да схвана защо. Онази битка обаче ми показа какво означава безсмислие. Толкова много смърт за толкова малък резултат.
Разбира се, накрая направих… нещо — но това е друга история. Това, което помня, е безпомощността.
Коути не ми говореше.
Не че изобщо отказваше да ми каже нещо, по-скоро нямаше какво да ми каже. Цялата сутрин обикалях бос из къщата, плесвах вяло някой от двата джерега, замотал се на пътя ми, и зяпах в различни прозорци с надеждата, че някой от тях ще ми покаже нещо интересно. Хвърлих два ножа по мишената ни в хола и не улучих. В един момент взех Лойош и излязох да прескоча до кантората, като много внимавах по пътя.
Крейгар ме чакаше. Изглеждаше недоволен. Какво пък, що да изглежда доволен?
— Какво става? — попитах го.
— Херт.
— Е, какво?
— Няма любовница, не яде супа, никога не взима…
— Какво искаш да кажеш? Че нищо не можеш да намериш за него ли?
— Не, проследих го много добре. Добрата новина е, че не е магьосник. Но като изключим това, е също като теб — няма си редовен график. И няма кантора: работи направо от дома си. Никога не посещава една и съща гостилница два пъти поред и в действията му не можах да открия никакъв шаблон.
Въздъхнах.
— Почти го очаквах. Добре, продължавай. Рано или късно все нещо ще се появи. Никой не живее съвсем безреден живот.
Той кимна и излезе.
Вдигнах краката си на бюрото, след което ги свалих. Станах и закрачих напред-назад. Отново ме порази мисълта, че Херт се гласи да ме прати на разходка. Вероятно точно в този момент долу имаше някой, който се опитва да закове всичките ми движения, за да може да ме спипа. Погледнах през прозореца на кабинета, но не видях някой да стои на улицата срещу вратата ми и да държи кама. Седнах отново. Дори да успеех пръв да спипам Херт, някой все пак беше получил пари и все още беше решен да ме хване. Потръпнах.
Имаше поне едно хубаво нещо… за Коути можех да се поуспокоя за известно време. Херт им беше направил още едно дискретно предупреждение. Нямаше да предприеме нищо друго, докато не види какъв ще е ефектът. Което означаваше, че можех да побачкам по опазването на собствения си живот. Как? Ами например можех да спечеля малко време, като убия онзи, който е пратен подир мен, което щеше да принуди Херт да търси друг убиец.