Добра идея, Влад. Обаче как точно ще го направиш?
Измислих един начин. Лойош не го хареса. Попитах го дали има други предложения и той нямаше. Реших да го направя веднага, преди да съм съобразил колко е глупаво. Станах и излязох от кантората, без да говоря с никого.
Докато обикалях из квартала и проверявах бизнеса си, Лойош се мъчеше да го забележи, но не успя. Или никой не ме преследваше, или типът беше много опитен. Така прекарах късния предобед и ранния следобед. Собствените ми усилия бяха насочени не толкова към това да забележа убиеца, колкото да изглеждам все едно, че се чувствам в пълна безопасност. Да се опитваш да изглеждаш спокоен при подобни обстоятелства никак не е лесно.
Накрая, след като взе да се свечерява, се запътих отново към източняшкия район. Там, по същото време като в предишните два дни, заех позиция недалече от явката на Кели и зачаках. Интересът ми към това, което ставаше вътре и извън сградата, беше съвсем бегъл, но забелязах, че е доста оживено. Коути се появи с приятелчето ми Грегъри — носеха по една голяма кутия. През целия ден в сградата влизаха и излизаха източняци и текли, които не познавах. Мисля, вече казах, че не наблюдавах много внимателно. Очаквах убиецът да направи хода си.
Разбирате ли, мястото не беше съвсем съвършено да ме хване; общо взето се бях скрил на ъгъла на една сграда и можех да виждам почти навсякъде около мен. Лойош гледаше над главата ми. Но беше единственото място, където бях идвал по едно и също време през последните няколко дни. Ако успеех да продължа така, щеше да реши, че е най-подходящото място, където да ме удари. Щеше да се хване и може би щях да успея да го убия, което щеше да ми даде отдих, докато Херт намери някой друг.
Неприятната част беше, че нямах никаква представа кога ще се задвижи. Да стоиш нащрек, очаквайки атака в продължение на часове, никак не е лесно, особено когато много ти се иска да скочиш и да удариш някого просто ей така.
Източняците и теклите продължаваха да влизат и излизат от къщата на Кели. Когато почна да се свечерява, започнаха да изнасят големи купчини хартии. Един от тях, текла, когото не познавах, освен хартии носеше и едно котле и четки, и започнаха да разлепват хартиите по стените на сградите. Минувачите спираха да ги прочетат и продължаваха по пътя си.
Изкарах там два-три часа и накрая реших, че предполагаемият убиец изобщо няма да се появи. Е, нищо — сигурно просто не бързаше. Възможно беше също така да е измислил по-добро място, където да ме светне. На връщане към къщи станах особено предпазлив. Пристигнах без инцидент.
Коути не се беше прибрала и легнах да поспя.
На другия ден станах, без да я будя. Попочистих, направих клава, седнах и пих, после — малко фехтовка със сянката ми. Лойош се беше залисал в някакъв задълбочен разговор с Роуца, докато Коути не стана и не я отведе навън. Излезе, без да каже и дума. Задържах се вкъщи чак до късния следобед, когато се върнах на същото място.
Предния ден бях забелязал, че хората на Кели са доста заети. Днес всичко изглеждаше празно. Не се забелязваше никаква дейност. След малко предпазливо напуснах малката си ниша и отидох при един от плакатите, които бяха разлепили предния ден. Обявяваше митинг, който щеше да се състои днес, и се говореше нещо за „слагане край на потисничеството и убийствата“.
Помислих дали да не потърся митинга, но реших, че не ми се занимава отново с такова нещо. Върнах се на мястото си и зачаках. Някъде по това време започнаха да се появяват. Кели се върна пръв, с Пареш. После дойдоха няколко, които не познавах, след тях Коути, после други, които също не познавах. Повечето бяха източняци, но имаше и няколко текли.
И продължиха да прииждат. Непрекъснат наплив от хора в това малко място, а отвън продължаваха да се трупат. Това до такава степен възбуди любопитството ми, че се улових, че обръщам повече внимание на тях, отколкото на вероятния убиец, който вероятно ме наблюдаваше. Щеше да е — колко? — четвъртият ден, откакто заставах там. Ако убиецът беше по-нагъл, щеше да ме нападне още на третия. Ако беше изключително предпазлив, щеше да изчака още някой и друг ден, или за по-удобно за него място. Какво щях да направя самият аз? Интересен въпрос. Щях или да изчакам за по-добро място, или да направя хода си днес. Почти се усмихнах на тази мисъл. Днес бе денят, в който щях да убия себе си, ако ми бяха платили за това.
Поклатих глава. Умът ми отново блуждаеше. Лойош изхвърча от рамото ми, покръжи малко и се върна.