„Или не е тук, или се е скрил добре, шефе“.
„Да. Какво ще кажеш за това движение по улицата?“
„Не знам. Разбръмчали са се като кошер обаче“.
Бръмченето не заглъхна. Към свечеряване все повече и повече източняци и по-малко текли влизаха в жилището на Кели и излизаха, понесли в повечето случаи купища хартия. Забелязах, че шестима се появиха с черни превръзки на главите, каквито нямаха на влизане. Малко по-късно влезе друга група и те също се оказаха с черни превръзки, когато излязоха. Коути и другите, които познавах, час по час надничаха навън. Веднъж, когато се показа, тя също носеше такава превръзка. Видях я само на челото, защото се сливаше с косата й много добре, но си помислих, че й отива.
Когато забелязах, че една група, която се мотаеше около къщата, е въоръжена с тояги, вече започваше сериозно да се стъмва. Вгледах се по-внимателно и видях, че един държи нож. Облизах устни, напомних си, че трябва да стоя нащрек за моя човек, и продължих да наблюдавам.
Все още продължавах да не разбирам какво точно става, но не се изненадах, когато след около час, когато поредната група влезе и излезе, видях, че все повече и повече групи източняци носят тояги, ножове, сатъри и дори по някой меч или копие.
Изглежда, наистина ставаше нещо.
Изпитвах смесени чувства. По някакъв странен начин бях доволен. Не бях имал представа, че могат да спретнат нещо от подобен мащаб — по улицата вече се мотаеха може би стотина въоръжени източняци, но се справяха. Макар да наблюдавах отстрани, изпитах нещо като гордост. Но в същото време разбирах, че ако това продължи, ще привлече такова внимание, че всички да пострадат. Дланите ми се изпотиха, и то не само заради тревогата около убиеца, за когото бях приел, че трябва да се спотайва някъде наблизо.
Всъщност си дадох сметка, че мога почти да се успокоя във връзка с него. Ако беше от дръзкия тип, точно сега щеше да е идеалният момент да ми скочи. Но ако беше от по-дръзкия тип, щеше да се задейства предния ден или още по-предния. Имах чувството, че е по-скоро от моя тип. Аз нямаше да се приближа до обекта си в ситуация като тази. Обичам да удрям по план, а сто въоръжени, разгневени източняци едва ли влизаха в плана на този тип.
Улицата продължаваше да се запълва. Ставаше все по-претъпкана. Право към мен крачеха източняци с оръжия. Единственото, което можех да направя, бе да остана незабелязан; отчасти на улицата, но всъщност — извън нея. Проклет да съм, ако можех да разбера какво точно правеха, освен да се трупат, но всички те като че ли го смятаха за важно. Реших да си тръгна, тъй като беше съвсем ясно, че убиецът трябва да си е отишъл отдавна.
Някъде в този момент вратата на къщата на Кели се отвори и Кели излезе, обграден от Пареш, Коути и двама непознати за мен източняци. Не знам що за човек беше, но не можах да повярвам колко тихо стана всичко с появата му. Всички се насъбраха около него и зачакаха, буквално бяха затаили дъх, за да не вдигат шум.
Този път той не се качи на някаква платформа или нещо подобно, а беше доста нисък, тъй че оставаше съвсем скрит от погледа ми. Постепенно започнах да си давам сметка, че говори — като че ли започна шепнешком и гласът му постепенно се усилваше. Тъй като не можех да го чуя, се мъчех да преценя реакцията, която предизвиква. Трудно беше да се каже, но бях съвсем сигурен, че всички го слушат.
След като гласът му се усили, започнах да улавям отделни фрази, после — когато започна да вика — все по-големи части от речта.
— Те искат от нас — с патос говореше той — да им плащаме за излишествата и ние заявяваме, че повече няма да търпим това. Те злоупотребиха с всички права, които може би са имали някога да властват над съдбините ни. Сега ние сме в правото си — и задължението си — сами да управляваме своето. — Гласът му изведнъж отново се сниши, но след малко се надигна отново. — Вие, които се събрахте сега тук, сте само авангардът и това е само първата битка. — И след малко: — Ние не сме слепи за тяхната сила, както те за нашата, но не сме слепи и за слабостите им.
Имаше и още подобни фрази, но бях твърде далече, за да разбера какво точно става. Все едно, всички размахваха оръжията си във въздуха и видях, че улицата е станала още по-пълна, отколкото беше преди Кели да започне речта си. Хората най-отзад не можеха да чуят повече от мен, но жадно напираха напред. Атмосферата изглеждаше почти карнавална, особено в края на тълпата. Вдигаха над главите си тояги, кухненски ножове и сатъри, размахваха ги и ревяха. Пляскаха се по раменете и се прегръщаха; видях как един източняк за малко не сряза гърлото на един текла, когото се опитваше да прегърне.