Нищо не разбираха от оръжия. Реших, че това ме плаши и че е по-добре да се махам. Запътих се към къщи. Успях да се справя без неприятности.
Коути се върна някъде към полунощ. Очите й блестяха. Всъщност не само очите. Все едно че лампа беше светнала в главата й, чак от порите на кожата й струеше някаква светлина. Лицето й беше грейнало в усмивка и най-малките й движения, когато свали наметалото си и извади вино от бюфета, съдържаха ентусиазъм и енергия, които човек не можеше да не забележи. Не си беше свалила черната лента от главата.
Беше ме поглеждала със същия този сияен поглед — преди време.
Наля си вино, дойде в дневната и седна.
— Какво става? — попитах я.
— Най-после предприемаме нещо — каза тя. — Раздвижваме се. Това е най-възбуждащото, което съм изпитвала някога.
Постарах се, доколкото можах, да не издам реакцията си.
— И какво е точно?
Тя се усмихна и от светлината на свещите очите й заиграха.
— Пускаме кепенците.
— На какво пускате кепенците?
— Затваряме. Целия Източняшки квартал — цяла Южна Адриланка.
Примигах.
— Какво значи това „затваряме“?
— Никакво движение към или извън Южна Адриланка. Всички търговци и селяни, които минават от запад, ще трябва да заобикалят. Вдигнати са барикади по цялата Дърводелска и Две лози. Утре сутринта ще се охраняват.
Помъчих се да го осъзная и накрая „И какво ще донесе това?“ надделя над „Как го правите?“
— Искаш да кажеш, в близък план или какво се опитваме да постигнем?
— И двете — рекох. Отново се затрудних с подходящия въпрос и накрая пробутах: — Не се ли опитвате да привлечете селяните на своя страна? Струва ми се, че това само ще ги вбеси — нали ги карате да заобикалят цяла Южна Адриланка.
— Първо на първо, повечето от тях няма да искат да заобикалят, така че ще продават на източняците или ще се връщат.
— И това ще ги привлече на ваша страна?
— Те по рождение са на наша страна — каза тя. Това малко ме затрудни, но я оставих да продължи. — Не че се опитваме да ги мобилизираме или да ги привлечем, или да им показваме колко сме велики. Ние водим война.
— И не ви интересуват цивилните жертви?
— О, престани! Разбира се, че ни интересуват.
— Тогава защо отнемате храната от устата на тези селяни, които само искат да…
— Изопачаваш нещата. Виж, Влад, време е да отвърнем на удара. Длъжни сме. Не можем да ги оставим да си мислят, че могат да ни избиват безнаказано, а единствената защита, която имаме, е да вдигнем масите на самозащита. Е, да, някои ще пострадат. Но големите търговци — орките, цалмотите и джегала — ще останат без месо за кланиците си. Те ще пострадат повече. И благородническата класа — те са свикнали да ядат месо по три пъти на ден — скоро ще започне да недоволства.
— Ако наистина пострадат, те просто ще помолят Империята да се намеси.
— Нека. И нека Империята се опита. Ние държим целия район, а това е само началото. Няма да се намерят достатъчно дракони в Стражата, за да вдигнат блокадата. Да не говорим за Гвардията.
— Че не могат ли просто да телепортират през барикадите ви?
— Могат. Нека се опитат. Гледай само какво ще стане, ако се опитат.
— Какво толкова ще стане? Фениксите са обучени воини и всеки може да…
— Не може да направи нищо, когато срещу него стоят по двайсет-трийсет от нас. Вече имаме цяла Южна Адриланка и това е само началото. Намираме подкрепа в останалата част на града, както и в по-големите околни имения. Това всъщност е задачата, по която започвам да работя от утре. Ще посетя някои от кланиците и…
— Разбирам. Е, добре. Но защо?
— Нашите настоявания към Императрицата…
— Настоявания? Към Императрицата? Сериозно ли говориш?
— Да.
— Ъъъ… добре. И какви са те?
— Искаме пълно разследване на убийствата на Шерил и Франц.
Зяпнах я. Преглътнах, след което се опулих отново. Накрая казах:
— Не може да говориш сериозно.
— Разбира се, че говоря сериозно.
— Обърнали сте се към Империята?
— Да.
— Искаш да ми кажеш, че не само сте се обърнали към Империята заради едно джерегско убийство, но вече настоявате да бъде разследвано?
— Точно така.
— Но това е лудост! Коути, мога да разбера, ако на Кели или Грегъри им щукне подобна идея, но ти поне знаеш как действаме.
— Ние?
— Моля ти се. Била си в организацията години. Знаеш много добре какво става с този, който се обърне към Империята. Херт ще ви избие всички.
— Всички? Всичките хиляди източняци — и драгари — в Южна Адриланка?
Поклатих глава. Коути не беше толкова глупава. Не можеше да е толкова глупава. Човек никога, ама никога не плямпа пред Империята. Това е едно от малкото неща, които могат да накарат един джерег да побеснее до такава степен, че да наеме някой, който да използва моргантско оръжие. Коути знаеше това. Но ето, че седеше срещу мен и цялата сияеше от това, че всички току-що си бяха сложили главите на дръвника.