Това добре, но нима щеше да позволи двеста души от неговите „хора“ да загинат, за да го предотврати? Разбира се, беше логично. Човекът си следва принципите — защо да го интересува дали ще бъдат убити хора? Озадачаваше ме, че това нямаше да го спаси, освен ако не спечелеше. Текла или не, сред тези стражи имаше дракони (и един дзур, забелязах). Някои от тях вероятно бяха магьосници. Можеше да стане истинска кървава баня. Разбира се, Пареш беше магьосник, както и Коути, но рискът никак не ми харесваше.
Тъкмо се мъчех да осмисля това, когато се появи друга група. Бяха шестима, обкръжили седми, и бяха драгари. Не представляваха Империята обаче. Шестимата очевидно бяха охранители джерег или биячи. Седмият беше Херт.
Дланите едновременно ме засърбяха и се изпотиха. Разбирах, че точно в този момент не мога да предприема нищо, но — Вийра! Колко го исках! Не знаех, че съм способен на толкова омраза, докато не видях този човек, който се бе разпоредил да ме изтезават до такава степен, че да се прекърша и да им дам информацията, която да унищожи група, в която беше жена ми, за която бях готов да дам живота си. Все едно че този човек въплъщаваше в себе си цялата горчивина, която бях преглътнал през живота си, а ето, че стоях, треперех безсилно, гледах и мразех.
Лойош ме стисна силно за рамото. Помъчих се да се отпусна и да остана в готовност за убиеца.
Херт забеляза капитана и тръгна право към нея. Двама от стражата застанаха между двамата и охранителите на Херт пристъпиха срещу тях, и в този момент се зачудих дали щях да видя битка, различна от тази, която бях очаквал. Но капитанът избута стражите настрана и застана срещу Херт. Херт се спря на около двайсет стъпки от нея и гардовете му отстъпиха встрани. Имах идеална гледка към двамата. Изстрелът ми към Херт щеше да е съвършен. Можех да сваля двама от гардовете му с два от ножовете си за хвърляне, да разпръсна останалите с шепа шурикени и да светна Херт, преди драконите да са успели да ме спрат. Сигурно нямаше да се измъкна жив, но с него можех да приключа. Вместо това обаче се свивах на ъгъла, наблюдавах, слушах и ругаех наум.
— Добър ден, лейтенант — каза Херт.
Значи бях сбъркал за ранга й. Голяма работа.
— Какво искаш, джерег? — Гласът на Господарката на дракони беше отсечен и рязък. Почти можех да предположа, че не харесва джереги.
— Изглежда, имате проблем.
— След пет минути няма да имам — изсумтя тя. — Разкарай се!
— Мисля, че мога да помогна този проблем да се уреди мирно, лейтенант.
— А аз мога да помогна вие да…
— Освен ако не ви доставя удоволствие да избивате цивилни. Сигурно ви доставя. Нямаше как да знам.
Тя го изгледа. После пристъпи и застана нос срещу нос с него. Един от гардовете му пристъпи напред, но Херт му махна и той спря. Лейтенантът бавно и внимателно извади дълъг боен нож от канията на бедрото до меча си и без да отмества очи от очите на Херт, го опита с палец. После му го показа. После го прокара по бузата му — първо надлъж, после напряко. Видях от мястото си червени черти там, където го поряза. Той не трепна.
Когато свърши, тя изтри острието в наметалото му, прибра го и бавно се отдалечи от него.
— Лейтенант — каза той.
Тя се обърна.
— Да?
— Предложението ми остава в сила.
Тя помисли за миг.
— Какво е то?
— Пуснете ме да поговоря с това лице, онзи вътре, и ми позволете да го убедя да приключи с тази глупава блокада.
Тя бавно кимна.
— Добре, джерег. Но времето изтича. Ще ви дам още десет минути. Считано от този момент.
Херт се обърна към вратата на жилището на Кели, но още докато го правеше, чух, че вратата се отвори. Отначало не можех да я видя, но след това източняците пред нея се отдръпнаха и видях дебелия дребен Кели, с Пареш от едната му страна и Коути от другата. Вниманието на Пареш беше приковано в Херт и очите му бяха като ками. Коути оглеждаше обстановката като професионалист и черната превръзка на челото й изведнъж ми се стори неуместна. Това, което привлече вниманието ми обаче, беше, че гърбът на Херт беше точно срещу мен, само с един от охранителите му помежду ни. Много ме заболя, че не предприемам нищо.