Кели заговори пръв.
— Значи вие сте Херт. — Толкова беше примижал, че не можех да видя очите му. Гласът му беше ясен и силен.
Херт кимна.
— Вие трябва да сте Кели. Ще влезем ли да поговорим вътре?
— Не — отвърна рязко Кели. — Всичко, което имате да ми кажете, нека да го чуе целият свят, и целият свят да чуе моя отговор също така.
Херт сви рамене.
— Добре. Мисля, че виждате в каква ситуация сте изпаднали.
— Виждам го по-ясно, отколкото вие или вашата приятелка, която поряза лицето ви, преди да ви изпълни желанията.
Това го сепна за малко, след което той каза:
— Добре, все пак ви давам шанс да живеете. Ако махнете…
— Стражата няма да ни нападне.
Херт помълча за миг, след което се изсмя. Щом чу това, лейтенантката също се усмихна.
Тогава забелязах Наталия, Пареш и двама източняци, които не познавах. Крачеха пред редицата на стражата и раздаваха на всички, дори на драконите, някакви листчета. Драконите ги поглеждаха бегло и ги хвърляха; текла започнаха да си говорят и да четат на глас за тези, които не можеха да четат.
Херт млъкна, извърна глава и загледа тази сцена леко угрижено. Лицето на лейтенантката също смени изражението си, но тя като че ли малко се ядоса. След което каза:
— Добре, прекратете…
— Е, какъв е проблемът? — каза високо Кели. — Да не би да ви е страх, ако прочетат това?
Лейтенатката се извърна рязко и го изгледа. Останаха така. Зърнах едно от листчетата, което някой беше пуснал — вятърът го беше отвял до мен. Започваше с големи букви: „БРАТЯ МОБИЛИЗИРАНИ“. Отдолу, преди вятърът да го е понесъл отново, прочетох: „Вас, насила мобилизирани текла, насъскват срещу нас, източняци и текла. Този план е задействан от нашите общи врагове, потисниците, привилегированите малцина — генерали, капитани, земевладелци…“
Лейтенантката обърна гръб на Херт, дръпна една от листовките и я зачете. Беше доста дълга, тъй че й отне известно време. Докато четеше, пребледня и видях как стисна челюсти. Погледна хората си — много от тях бяха нарушили строя и явно обсъждаха листовката, а някои я размахваха възбудено над главите си.
В този момент Кели заговори, над главата на Херт.
— Братя! Насила мобилизирани текла! Вашите господари — генералите, капитаните, аристократите — се подготвят да ви хвърлят срещу нас, които се организираме да се борим с тях, за да защитим правото си на приличен живот — да крачим без страх по улиците си. Казваме ви, присъединете се към нас, защото нашето дело е справедливо. Но ако не го направите, предупреждаваме ви, не позволявайте да ви хвърлят срещу нас, защото нашите оръжия са толкова остри, колкото и вашите.
Херт се намръщи и заотстъпва. През цялото време, докато Кели говореше, лейтенантката махаше с ръце към него, сякаш така щеше да му затвори устата, после към бойците си, сякаш се канеше да им заповяда да тръгнат напред. Когато той най-сетне привърши речта си, на улицата се възцари тишина.
Кимнах. Каквото и да бях мислил за Кели, беше се справил с положението по начин, какъвто не бях очаквал от него, а на всичко отгоре като че ли се получаваше. Най-малкото, лейтенантката като че ли не знаеше какво да предприеме.
Най-сетне Херт проговори.
— Очакваш ли да постигнеш нещо? — попита той. На мен ми се стори доста слабо. На Кели също, предполагам, защото не му отговори. Херт продължи: — Ако си свършил с ораторстването и се надяваш да избегнеш ареста или клането, предлагам ти двамата да се опитаме да се разберем за…
— Двамата с теб няма за какво да се разбираме. Ние искаме ти и твоите напълно да опразните квартала ни и няма да се примирим, докато това не стане. Няма основа за дискусии между нас.
Херт изгледа Кели отвисоко и можех да си представя, въпреки че не можех да я видя, студената му усмивка.
— Тогава прави каквото щеш, мустак — каза той. — Никой не може да каже, че не съм се опитал.
Обърна се и закрачи към лейтенанта.
В този момент се разсеях, защото на сцената се появи още един. Отначало не го забелязах, защото наблюдавах Кели и Херт, но трябваше да си е пробивал път през навалицата през цялото време, покрай стражите и източняците, чак до вратата на жилището на Кели.
— Коути! — стигна до мен гласът, сякаш отникъде. Глас, който познавах много добре, въпреки че не мисля, че точно в този момент нечия друга поява щеше да ме изненада повече.
Погледнах към Коути. Тя, стъписана не по-малко от мен, беше зяпнала един стар плешив източняк, застанал до нея.