Бях сам насред улицата, на около шейсет стъпки от стражите, някои от които гледаха към мен. Повечето обаче наблюдаваха лейтенанта си. Тя държеше странното си оръжие над главата си, успоредно на земята в жест, който командваше „задръж“ или може би „седни“, или „стой“, или „готов за атака“.
Коути стоеше до дядо ми и двамата ме гледаха втренчено. Прибрах рапирата в ножницата, за да не съм толкова интересен. Източняците продължаваха да гледат стражите, повечето от които гледаха началничката си. Тя поне не ме беше видяла. Преместих се към едно малко по-открито място на улицата, за да не вземе да се върне убиецът и да ми скочи пак, без да ми остави време да реагирам. После лейтенантката заговори с глас, който се чуваше ясно, макар да не викаше. Каза:
— Получих съобщение от Императрицата. Всички бойци да се отдръпнат от другата страна на улицата и да останат в готовност.
Стражата изпълни заповедта. Теклите с радост, драконите — не толкова охотно. За Кели ще кажа следното: не показа никакво злорадство. Просто стоеше и наблюдаваше всичко това, вдигнал брадичка. Искам да кажа, не ме изненада чак толкова, че не изглеждаше успокоен; на негово място сигурно щях да го докарам. Но да скрия злорадството си, когато войската се отдръпна, щеше да ми е непосилно.
Отидох при семейството си. Физиономията на Коути беше ледена. Дядо каза:
— Притискаше те, Владимир. Ако беше продължил, щеше да получи инициатива и да те извади от равновесие.
— Притискал ме е?
— Всеки път щом преместеше крак, накрая тежестта му го изнасяше още по-напред. Трик, който прилагат някои от тези елфи. Мисля, че го правят неволно.
— Ще го запомня, Ноиш-па — отвърнах.
— Но ти беше предпазлив, което е добре, и китката ти беше гъвкава, но стегната, както трябва да бъде, и не се замота след стоп-посичането, както правеше някога.
— Ноиш-па… — започна Коути.
— Благодаря ти — казах.
— Не бива да си тук — каза Коути.
— А защо да не бива? — отвърна той. — Какво толкова му е ценното на този живот, че да го пази човек?
Коути се огледа да види дали някой не ни слуша. Аз също. Не забелязах такъв.
— Но защо?
— Защо съм тук ли? Коути, не знам. Знам, че не мога да те променя, нито това, което правиш. Знам, че в този вълшебен свят момичетата не са като у дома и че правят каквото си поискат, и че това не винаги е лошо. Но дойдох, за да ти кажа, че можеш да идваш да се виждаме, ако искаш, и ако искаш да си говорим, нали? Владимир… е, той идва от време на време, когато е притеснен, но ти — не. Само това имам да кажа. Нали?
Тя го погледна за миг и видях сълзи в очите й. Наведе се и го целуна по бузата.
— Да, Ноиш-па.
Амбрус измяука. Дядо ми се усмихна с това, което бе останало от зъбите му, обърна се и се отдалечи, подпирайки се на бастуна. Останах до Коути и го гледах. Опитах се да измисля да кажа нещо, но не можах.
— Вече знаем защо той беше тук. А ти защо си тук? — каза Коути.
— Опитах се да убедя онзи убиец да направи точно това, което направи. Идеята беше аз да го светна.
Тя кимна.
— Беляза ли го?
— Да. Ще накарам Крейгар да поработи над това.
— Значи сега той има името ти и ти ще имаш неговото, и двамата ще се опитвате да се убиете. Какво ще направи той според теб?
Свих рамене.
— Ти какво би направил?
Отново свих рамене.
— Не знам. Или ще върна парите и ще хукна презглава накъдето ми видят очите, или ще се задействам веднага. Още сега, може би до един час. Ще се опитам да го хвана, преди да е нагласил нещата.
Тя кимна.
— Аз също. Искаш ли да се скриеш?
— Не особено. Има…
Лейтенантът заговори отново:
— Всички граждани, слушайте. Следващите думи са от Императрицата: С настоящото ви уведомяваме, че както… настояхте, е в ход и се провежда пълно разследване, в съгласие с имперската процедура. Заповядано ви е да се разпръснете и да премахнете всички препятствия от улицата. Ако тези неща се изпълнят, няма да има никакви арести.
После се обърна към войниците си.
— Върнете се по патрулите.
Реакциите на стражите бяха любопитни. Някои от драконите ни мятаха погледи, които говореха: „Този път извадихте късмет, боклуци“, а други леко съжаляваха, сякаш бяха чакали с нетърпение да се поупражняват. Теклите като че ли се успокоиха. Лейтенантката не ни удостои повече нито с поглед, нито с жест, просто се присъедини към единицата си и си замина.
Отново се обърнах към Коути, но в това време Пареш я докосна по рамото и посочи към входа на щаба им. Тя ме стисна за ръката, преди да го последва. Докато се скриваше от погледа ми, Роуца прелетя от рамото й и кацна на моето.