„Някой смята, че имам нужда от помощ, шефе“.
„Да. Или пък аз. Нещо против?“
„О, не. Малко компания не е излишна. Много си мълчалив напоследък. Започва да ми става самотно“.
Нямах отговор за това.
Не рискувах да се върна пеш до кантората — телепортирах се и влязох веднага, за да ми се гади вътре, вместо да се превивам на улицата.
— Извади ли късмет с Херт, Крейгар?
— Работя още, шефе.
— Окей. Имам още едно лице. Готов ли си?
— Какво имаш предвид… О! Давай.
Предадох му образа на убиеца.
— Да го познаваш?
— Не. Име имаш ли?
— Нямам, но го искам.
— Разбрано. Ще поръчам да му направят портрет и ще видя какво мога да открия.
— И когато го намериш, не губи време да ме питаш. Прати го на разходка. — Крейгар ме погледна учудено. — Той, виж, има името ми. И главата ми щеше да има за малко.
Крейгар подсвирна.
— Как се измъкна?
— Бях подготвен. Предположих, че някой е по следите ми, и му дадох шаблон на ходовете си, за да го накарам да засмуче.
— И не успя да го светнеш?
— Имаше малка пречка — седемдесет-осемдесет стражи феникс в района. Освен това не беше толкова изненадан, колкото се надявах, а и във фехтовката се оказа доста добър.
— Охо!
— Тъй че сега знам как изглежда, но не знам името му.
— И затова ми оставяш веселата част, а? Добре. Имаш ли някого предвид?
— Да. Марио. Ако не можеш да го намериш, някой друг.
Крейгар извъртя очи.
— Много изрични указания, няма що. Добре.
— И ми донеси нов комплект оръжия. Току-виж съм направил нещо и със собствените си ръце, докато чакам да решиш всичките ми проблеми.
— Не всички, Влад. За ръста ти нищо не мога да направя.
— Тръгвай.
Той излезе и ме остави с Лойош, Роуца и мислите ми. Усетих, че съм огладнял, и помислих да пратя някой да ми донесе храна. После ми хрумна, че за известно време ще трябва да се телепортирам навсякъде, тъй че може би идеята не беше добра. Лойош и Роуца засъскаха, после започнаха да се гонят из стаята, докато накрая не отворих прозореца и не им казах да го правят навън. Докато го отварях, много внимавах да остана встрани. Не познавам убиец, който би се опитал да светне някого от другата страна на улицата, но моят човек сигурно вече много се беше изнервил. Аз поне щях да съм. Затворих прозореца и дръпнах пердетата.
Можех поне да свърша няколко по-неотложни неща.
— Мелестав!
— Да?
— Пръчките в кантората ли е днес?
— Да.
— Прати го при мен.
— Веднага.
След минута Пръчките се вмъкна вътре и му връчих кесия с петдесет империала. Той я претегли на ръка, без да ги брои, и ме погледна.
— Това за к’во е?
— Млък.
— А, за онова. Е, благодаря. — И се изсули навън.
Крейгар се върна с нов комплект играчки за мен. Тръшнах вратата след него и се залових да сменям оръжията. Смъкнах наметалото и започнах да вадя разни неща и да ги сменям с други. Като свърших с наметалото, почнах да измъквам неща от хастара на жакета и от други места. Докато изваждах камата от левия ръкав, забелязах Маготрепача. Избягвах да мисля за него след онази нощ, но сега го пуснах да падне в ръката ми.
Увисна там като най-обикновена верижка. Огледах го. Беше дълъг около две педи, златен, с тънки звена. Златото не потъмняваше; нито се драскаше, нито нищо. Но верижката не изглеждаше достатъчно тежка за масивно злато и определено не беше гладка. Опитах се да драсна с нокът по едно от звената и на допир ми заприлича на стомана.
Реших, че наистина ще трябва да разбера от какво точно е направено това нещо, стига да оцелея. Продължих да сменям оръжията, без да спирам да мисля за това. Какво трябваше да направя, за да оцелея?
Е, трябваше да убия убиеца, в това бях сигурен. И Херт. Не, поправка… трябваше да убия Херт преди да убия убиеца, иначе Херт щеше да наеме друг. Помислих дали да не наема някого, който да убие Херт. Това щеше да е интелигентен ход. Първо, щях да съм сигурен, че той ще ритне петалите дори и аз да го направя. И при това разполагах с всичките необходими за това пари — повече, отколкото бях мечтал някога. Ако Марио решеше да се появи и да влезе в кабинета ми, можех да покрия дори и неговата сума.
Бедата беше в това, че освен Марио малко убийци щяха да се съгласят да поемат поръчката. Херт беше шеф — много по-голям от мен. Беше от оня тип, дето не ходи да пикае с по-малко от четирима гардове, да не би „кълвача“ му да реши да го нападне. За да светнеш такъв, трябва да прецакаш поне двама от гардовете му или да намериш Марио, или някой друг, дето не му пука, че ще умре, или да извадиш страхотен късмет.
За Марио спокойно можех да забравя — никой никога не знаеше къде се намира. Кели може би знаеше някой, който е готов да направи самоубийствен рейд срещу един джерегски шеф, но с подобни индивиди избягвам да си имам работа. Да се прецакат гардовете му може би беше възможно, но искаше време. Трябва да намериш такива, които ще го поемат, да ги провериш след това, за да си сигурен, че са го поели, и после да подготвиш момента, в който и ти, и те можете да го направите с минимален риск. Не разполагах с такова време, преди убиецът да извърши ново нападение.