— И бяхте убит.
— Убит?
Кимнах.
Той се вторачи в мен, след това се огледа, затвори очи и въздъхна.
— Значи сега съм мъртъв? Призрак?
— Нещо такова. Трябва да чакате за прераждане, доколкото разбирам от тези неща. Предполагам, че бременните източнячки, които отговарят на обявата, са кът. Повечко търпение.
Той ме измери с поглед.
— Вие сте мъжът на Коути.
— Да.
— Казахте, че съм убит. Знам с какво се занимавате. Възможно ли е да…
— Не. По-скоро би могло, но не е. Убил ви е един тип, казва се Йереким. Много пречехте на друг тип, Херт.
— И той е поръчал да ме убият? — Франц изведнъж се усмихна. — За да се опита да ни уплаши?
— Да.
Франц се изсмя.
— Мога да предположа колко е спечелил от това. Организирали сме целия район, нали? Използвали сме моята смърт за повод за протести?
Изгледах го.
— Предположението ви е вярно. Това не ви ли притеснява?
— Да ме притеснява ли? Та ние открай време се опитваме да обединим източняците и текла срещу Империята. Защо да ме притеснява?
— Така ли? Е, изглежда, че действа.
— Хубаво. — Изражението му се промени. — Но се чудя защо съм тук.
— Какво помните?
— Не много. Просто си стоях и гърлото взе да ме сърби. После усетих, че някой ме пипна по рамото отзад. Обърнах се и коленете ми се подкосиха, и… Не знам. Помня, че после се събудих, един вид, и изпитах… безпокойство, предполагам. Преди колко време е станало?
Казах му. Очите му се разшириха.
— Чудно. Какво ли ме е върнало тук?
— Казахте, че сте изпитали безпокойство?
Той кимна.
Въздъхнах наум. Мисля, че се досещах много добре какво го е върнало, но предпочетох да не го споделям с него.
„Ей, шефе!“
„Да?“
„Това си е направо шантаво“.
„Не е. Нормално си е. Всичко си е нормално. Просто някои нормални неща са по-шантави от други нормални неща“.
„Аха, разбрах“.
— Разкажете ми какво се случи, след като умрях — каза Франц. Изпълних молбата му, като се постарах да бъда колкото се може по-откровен. Когато му казах за Шерил, лицето му стана студено и това ми напомни, че си имам работа с фанатик. Стиснах силно Маготрепача, но продължих с декламацията. Щом му казах за барикадите, очите му засияха и се зачудих дали Маготрепача изобщо ще свърши работа.
— Идеално — каза той, след като свърших разказа. — Значи сме ги накарали да побягнат.
— Ммм… да — отвърнах.
— Тогава си е заслужавало.
— Да умрете?
— Да.
— О!
— Трябва да поговоря с Пат, ако мога. Къде са останалите?
За малко да му кажа, че спят, но се овладях.
— Не съм сигурен.
Той присви очи.
— Вие сте тук сам?
— Ни най-малко — отвърнах. Лойош изсъска на рамото ми, за да подсили смисъла. Франц погледна двата джерега, но не се усмихна. Чувството му за хумор, изглежда, не беше по-голямо от това на приятелите му. Добавих: — В момента съм наблюдател, един вид.
Той се ококори.
— Присъединили сте се към нас?
— Да.
Тогава той ми се усмихна и на лицето му се изписа такава топлота, че ако не беше безтелесен, щях да го сритам.
— Коути не вярваше, че ще го направите.
— Е, да, но…
— Възбуждащо е, нали?
— Възбуждащо? Да, доста.
— Къде е последният брой?
— Какъв брой?
— На вестника.
— О! Хм… тук някъде беше.
Огледах кабинета, който още осветявах с върха на пръста си, и накрая намерих един брой. Той се опита да го вдигне, не можа, продължи да се опитва и накрая успя. След което го остави.
— Трудно ми е да го държа. Бихте ли могли да ми разгръщате страниците?
— Ъъъ… защо не?
Заобръщах му страниците и запръхтях в съгласие, щом кажеше нещо от рода на: „Не, тук му липсва хъс“ или: „Копелета такива! Как са могли да го направят?“ След малко спря да чете и ме погледна.
— Е, все пак си е струвало да умра, макар да съжалявам, че не мога да се върна. Толкова много работа има да се свърши.
Продължи да чете. Забелязах, че като че ли започна да чезне. Погледах го още малко — ефектът продължи бавно, но доловимо. Казах:
— Вижте, искам да намеря няколко души и да им кажа, че съм ви видял. Може ли да наглеждате нещата тук? Сигурен съм, че ако се вмъкне някой, ще можете да го изплашите до смърт.
Той се усмихна.
— Добре. Вършете си работата.
Кимнах и излязох, откъдето бях дошъл, през кухнята и задната врата.
„Мислех, че ще ги убиваме, шефе“.
„И аз“.
„Не можеше ли да се отървеш от призрака с Маготрепача?“
„Вероятно“.