„Добре, защо тогава…“
„Той вече беше убит веднъж, стига му“.
„Добре, но останалите?“
„Отказах се“.
„Е, идеята бездруго не ми харесваше“. Телепортирах се на една пресечка от дома си. На улицата имаше запалени лампи и светлината беше достатъчна, за да се уверя, че съм сам. Добрах се до вкъщи много предпазливо — озъртах се за убиеца си.
„Все пак защо се отказа, шефе?“
„Не знам. Предполагам, че има някаква връзка с Франц“.
Качих се по стъпалата и се прибрах. От спалнята се чуваше тихото дишане на Коути. Свалих ботушите и наметалото, влязох и легнах с дрехите, колкото можех по-внимателно, за да не я събудя.
Щом затворих очи, видях пред себе си лицето на Франц. Доста време ми отне, докато заспя.
12.
Спах до късно и се събудих много бавно. Поседях в леглото — опитвах се да си подредя мислите и да реша как да прекарам деня. Последният ми велик план изобщо не беше проработил, затова се върнах на един по-ранен. Можеше ли наистина да се намери начин да убедя и Коути, и Херт, че съм убит? Херт, за да ме остави на мира, Коути — за да убие Херт и да ме отърве от него. Нищо не можах да измисля.
„Знаеш ли кой ти е проблемът, шефе?“
„А? Да. Всеки иска да ми каже кой ми е проблемът“.
„Извинявай, че го повдигнах“.
„О, давай, като си почнал“.
„Опитваш се да измислиш някой хубав трик, който да приложиш, а това нещо не можеш да го решиш с трикове“.
Това ме сепна и попитах:
„Какво имаш предвид?“
„Ами, виж сега, шефе… Това, което те затруднява, е, че се натъкваш на всички тези хора, които смятат, че не би трябвало да си това, което си, и ти трябва да решиш дали да се промениш, или не“.
„Лойош, това, което ме притеснява, е, че отвън има един убиец, който е получил името ми и…“
„Не каза ли вчера, че сме били и на по-лоши места?“
„Да. И все съм измислял по някой трик, за да се измъкна“.
„Тогава защо не измислиш и този път?“
„Много съм зает с отговарянето на въпроси, поставени от един джерег, който смята, че единственият ми проблем е голямата печал за горката ми житейска участ“.
Лойош се изкикоти псионично и не отвърна нищо. Това е една от чертите му, която не съм забелязвал у никой друг: знае кога да спре и да ме остави просто да помисля. Предполагам, че се дължи на това, че споделя мислите ми. Другояче не мога да си го обясня.
Телепортирах се до кантората. Чудно дали стомахът ми изобщо ще свикне някога с това издевателство. Коути веднъж ми каза, че докато работела с Ноуратар, двете се телепортирали навсякъде, а стомахът й така и не се приспособил. Веднъж за малко щели да се издънят, защото повърнала върху жертвата. Подробностите ще премълча — тя го разказва по-добре от мен.
Повиках Крейгар в кабинета си.
— Е?
— Идентифицирахме убиеца. Казва се Квайш.
— Квайш? Необичайно.
— Сериолско е. Означава „Онзи, който прави интересни клипсове за женски брошки“.
— Разбирам. Имаме ли човек по петите му?
— Да. Ищван. Ако си спомняш, използвахме го веднъж.
— Спомням си. Беше бърз.
— Същият.
— Добре. Кой разпозна Квайш?
— Пръчките. Мотали са се заедно известно време.
— Хмм. Проблем?
— Не, доколкото знам. Бизнес.
— Мда. Добре, но кажи на Пръчките да бъде нащрек. Ако той знае, че той знае кой е той, а той не знае, че той знае…
— Какво?!
— Просто кажи на Пръчките да внимава. Нещо друго по-важно?
— Няма. Сглобявам информацията за охранителите на Херт, но трябва време, докато разберем достатъчно, за да можем да се обърнем към някой от тях.
Кимнах и го пратих да си върши работата. Почесах Лойош под брадичката. Телепортирах се — отново — до Южна Адриланка. Отидох пеш до къщата на Кели, за да видя какво става там. Този път се държах по-далече от ъгъла, на който бях дебнал преди, и крачех небрежно по улицата. Обектът не трябваше да бъде забелязван повече.
Хората, които не разбират от този занаят, са склонни да надценяват важността на външния вид изобщо и на облеклото в частност. Така е, защото обикновено това забелязва човек. Обикновено не забелязваш нечия походка или посоката, в която гледа — забелязваш външния му вид и облеклото. И все пак не това привлича вниманието ти. Всеки ден виждаш хора, които изглеждат странно, но не привличат внимание. Искам да кажа, няма да чуеш, разбира се, някой да каже: „А бе знаеш ли, че оня, дето изглеждаше странно, не го забелязах“, или: „Имаше един, дето носеше направо шантави дрехи, ама не го забелязах“. Странната форма на носа или необичайната прическа, или странното облекло са нещо, което запомняш за някого, когото си забелязал, но обикновено не тези неща привличат вниманието ти.