Бях облечен странно за този район, но просто си бях аз, насред улицата, където бяха всички останали и всеки си вършеше това, което вършеше. Никой не ме забелязваше, докато държах под око жилището на Кели, за да видя дали става нещо по-необичайно. Тоест, исках да разбера дали са открили Франц.
След около час все още не бях разбрал, затова се приближих още повече до сградата, после още малко, след което се шмугнах встрани, покрай съседната сграда — бяха като близнаци. Опрях ухо до стената. Оказа се по-тънка, отколкото предполагах, така че можех много лесно да подслушам какво става вътре.
Изобщо не говореха за Франц.
Кели говореше нещо като:
— Все едно, че ми казваш: „Всъщност не ме интересува, но…“. — Гласът му беше хаплив, саркастичен.
Коути отвърна нещо, но беше много тихо и не го чух. Тихо се оказа и за Кели, защото каза:
— Говори по-високо. — С тон, който ме ядоса. Коути отново заговори и пак не можах да я чуя; после заговори Пареш:
— Това е абсурд. Сега е два пъти по-важно. Сигурно не си забелязала, но сме във въстание. Всяка грешка, която допуснем, може да се окаже два пъти по-гибелна. Не можем да си позволим никакви грешки.
После Коути промърмори още нещо, чух няколко възклицания и Грегъри каза:
— Щом го чувстваш така, защо изобщо се присъедини към нас?
— Гледаш на нещата от тяхна гледна точка — каза Наталия. — През целия си живот си се опитвала да бъдеш аристократка и дори и сега се опитваш. Но ние не сме тук, за да си разменим местата с тях, и не се каним да ги унищожим, приемайки техните лъжи за факти.
А след това Кели каза нещо, и други също така, но повече няма да ви го разправям. Не е ваша работа, както не беше и моя, въпреки че го чух.
Послушах обаче доста време и започнах да се изчервявам. Лойош ме стискаше силно за рамото с ноктите си и по едно време каза: „Роуца е много изнервена“. Нищо не отговорих, защото не разчитах на себе си, за да отговоря, та било то и на Лойош. На ъгъла имаше една врата, можех да вляза през нея и Кели щеше да умре преди да е разбрал какво го е убило.
Едва се сдържах.
Единственото, което ме разсея, беше, че си мислех разни неща от сорта на „Как може да го търпи това?“, и „Защо иска да го търпи всичко това?“ Хрумна ми също така, че всички останали са или много храбри, или много доверчиви. Знаеха не по-зле от мен, че Коути може да ги избие всички само за секунди.
Поне жената, за която се бях оженил, щеше да го направи.
Накрая се измъкнах от сградата и отидох да пия клава.
Беше се променила някъде миналата година и аз не го бях забелязал. Може би това най-много ме обезпокои. Искам да кажа, ако наистина я обичах, не трябваше ли да забележа, че се превръща от самоходна машина за смърт в… каквото там беше? Но пък, като го погледнеш от друга страна… Наистина я обичах; знаех го, след като толкова ме болеше, а не го бях забелязал.
Нямаше смисъл да разсъждавам защо се е променила. Няма бъдеще в това, както щеше да каже Пръчките. Въпросът беше дали и двамата щяхме да се променим? Не, нека да бъдем честни. Въпросът беше щях ли аз да започна да се преструвам, че съм нещо, каквото не съм, или дори да се опитам да се превърна в нещо, което не съм, за да мога да я задържа? И щом го поставех по този начин, разбирах, че не мога. Нямаше да мога да се превърна в друга личност заради възможността тя да ме заобича отново. Беше се омъжила за мен такъв, какъвто си бях, и аз се ожених за нея по същия начин. Ако решеше да ме напусне, трябваше просто да го преживея, доколкото мога.
Или не. Все пак оставаше Квайш, който се бе съгласил да ме убие, и Херт, който щеше отново да се опита, ако Квайш се провали. Тъй че навярно изобщо нямаше да ми се наложи да го преживявам. Това щеше да уреди нещата по един удобен начин, макар и не най-идеалния. Поръчах си още клава. Донесоха ми я в стъклена чаша, което ми напомни за Шерил, което пък изобщо не оправи настроението ми.
След час — все още седях оклюман — в заведението влезе Наталия, придружена от непознат за мен източняк и от един текла, който не беше Пареш. Забеляза ме и кимна, после помисли малко и дойде при мен, след като каза нещо на придружителите си. Поканих я да седне. Поръчах й чаша чай, защото се почувствах трогнат и защото знаех, че не обича клава. Само се гледахме, докато донесоха чая. Миришеше по-хубаво от клавата и го поднесоха в глинена чаша. Реших да запомня това.
Животът на Наталия беше грубо нахвърлян на лицето й. Тоест, подробности не можех да видя, но общата картина се очертаваше. Косата й беше тъмна, но побеляваше — тънките бели косъмчета, които издават не толкова достойнство, колкото застаряване. Челото й беше широко и бръчките по него изглеждаха трайни. Имаше дълбоки бръчки покрай носа, за които бях сигурен, че е бил сладко чипо носле, докато е била млада. Лицето й беше мършаво и белязано от напрегнатост, сякаш цял живот беше изкарала със стиснати челюсти. И въпреки всичко, дълбоко зад всичко това, очите й искряха живи. Изглеждаше на четиридесет… и малко.