Докато отпиваше от чая и си съставяше за мен мнение не по-малко точно, отколкото моето за нея, казах:
— Е, как се въвлече във всичко това?
Тя понечи да ми отговори, но усетих, че ме чака дълга нравоучителна лекция, затова казах:
— Не, все едно. Не съм сигурен, че искам да го чуя.
Тя ме удостои с някаква полуусмивка — най-окуражителното нещо, което бях получавал от нея досега. И каза:
— Не искаш ли да чуеш за живота ми като момиче в харема на източняшки крал?
— О да, разбира се — отвърнах. — Но не допускам, че си била такава, нали?
— Всъщност не.
— Толкова по-добре.
— Но известно време бях крадла.
— Така ли? Занаятът не е лош. Поне работното време е удобно.
— Като всичко останало — каза тя. — Зависи от положението ти.
Помислих си за орките, които ще те наръгат с нож за двайсет империала, и казах:
— Да де. Доколкото разбирам, не си била на върха.
Тя кимна и каза:
— Живеехме в другия край на града. — Имаше предвид другия край на Южна Адриланка. За повечето източняци Южна Адриланка е целият град. — Това беше — продължи тя, — след като умря майка ми. Баща ми ме водеше в някой хан и трябваше да крада петаците, които пияниците оставяха на масата, или да режа кесиите им.
— Е, това наистина не е върхът на професията. Но все пак е поминък.
— Може и така да се каже.
— Хванаха ли те?
— Да. Веднъж. Бяхме се разбрали, че ако ме хванат, той ще се прави уж че ме бие, все едно че на мен самата ми е хрумнало. Но когато наистина ме хванаха, не мина с „на уж“.
— Разбирам. Каза ли как е станало всъщност?
— Не. Бях само на десет и бях твърде заета с ревове и викове, че няма никога повече да крада, че съжалявам и всичко останало, което можех да измисля.
Келнерът се върна с още клава. Не я пипнах — нали имах опит вече.
— И какво стана след това? — попитах.
Тя сви рамене.
— Спрях да крада. Отидохме в друга гостилница и не откраднах нищо, така че баща ми ме изведе навън и пак ме наби. Избягах и оттогава не съм го виждала.
— И на колко години си била тогава?
— На десет.
— Хм. Как преживяваше, ако мога да попитам?
— Тъй като единственото, което ми беше познато, бяха гостилниците, отидох в една и помолих да мета пода срещу ядене. Гостилничарят се съгласи и известно време преживявах така. Отначало бях твърде кльощава, за да си имам неприятности с клиентите, но после вечер трябваше да се крия. Удържаха ми за маслото за лампата, затова седях в стаичката си на тъмно, увита с одеяла. Но нямах нищо против. Да си имам стая само за мен беше толкова хубаво, че светлината и топлината не ми липсваха.
— Когато собственикът умря, бях на дванайсет години и вдовицата му някак се привърза към мен — продължи тя. — Престана да ми удържа за маслото, което беше хубаво. Но мисля, че най-хубавото, което направи за мен, беше да ме научи да чета. Оттогава прекарвах цялото си свободно време в четене, препрочитах много пъти десетината книги, които имаха. Помня, че имаше една, която така и не можах да разбера, колкото и пъти да я четох, друга беше с приказки, а едната беше книга-игра, нещо за корабокрушения. Една пък беше как да се отглеждат земеделски посеви за най-добра реколта. Дори и нея прочетох, което показва колко любознателна съм била. Все така не слизах вечер в гостилницата и нямаше какво друго да правя.
— Значи си била там, когато се е появил Кели и е променил живота ти, и те е накарал да видиш нещата по друг начин, така ли?
Тя се усмихна.
— Нещо такова. Виждах го да продава вестници на ъгъла всеки ден, когато излизах да свърша едно-друго. Но един ден, просто ей така, ми хрумна, че мога да си купя вестник и това ще е нещо ново за четене. Не бях чувала за книжарници. Мисля, че Кели беше на около двайсет тогава… И следващата година си купувах вестник всяка неделя и побягвах, преди да ме е заговорил. Представа нямах за какво е вестникът, но го харесвах. След година започнах да го разбирам и да мисля над това, което пишеше, и какво общо има с мен. Стъписах се, когато осъзнах, че има нещо, някак грешно в това десетгодишно дете да ходи по гостилниците, за да краде.
— Вярно е — казах. — Едно десетгодишно дете трябва да може да краде по улиците.
— Престани — сряза ме тя и реших, че може би е права, така че изломотих едно извинение и рекох: