— Както и да е, значи тогава реши да спасяваш света.
Предполагам, че годините я бяха научили на известно търпение, защото не ме изгледа цинично, както щеше да направи Пареш, нито млъкна, както щеше да направи Коути. Само поклати глава и каза:
— Не е толкова просто. Започнах да говоря с Кели, разбира се, и започнахме да спорим. Чак по-късно си дадох сметка, че единствената причина, която ме караше да се връщам при него, беше, че той бе единственият човек, който ме слушаше и като че ли взимаше думите ми на сериозно. Не мисля, че щях да мога да направя нещо, но точно по това време въведоха гостилничарския налог.
Кимнах. Бях много малък тогава, но все още помнех как баща ми говореше за това с много приглушен тон, както винаги, когато говореше за нещо, направено от Империята, което не му харесва. Попитах:
— И какво стана?
Тя се засмя.
— Много неща. Първото беше, че ханът затвори, почти веднага. Собственичката го продаде, предполагам само за толкова, колкото да преживее. Новият собственик затвори, докато отпадне тази суетня с налога, тъй че се оказах на улицата, без работа. Същия ден видях Кели и във вестника му имаше голяма статия за това. Казах му нещо за глупавия му вестник и си беше вярно, а той ми се нахвърли като дзур на лиорн. Каза ми, че вестникът е точно за това и че единственият начин да се спаси работата на хората било това и онова, и трето. Повечето му думи не помня, но бях много вбесена и не можех да мисля ясно. Казах му, че проблемът е, че Императрицата е алчна, а той ми отвърна, че не, Императрицата била отчаяна заради не знам какво си и реших, че говори, все едно е на нейна страна. Избягах и повече не го видях години наред.
— Какво направи?
— Намерих друга странноприемница, този път в драгарската част на града. Тъй като драгарите бездруго не могат да разберат възрастта ни, а ханджията реши, че съм „сладка“, ми разрешиха да обслужвам клиенти. Оказа се, че последният келнер е бил убит в свада с ножове предишната неделя. Това би трябвало да ми подскаже що за заведение е странноприемницата и тя се оказа точно такова, но се справих. Намерих си едно жилище от тази страна на „Две лози“ и всеки ден вървях пеш две мили до работата си. Хубавото беше, че пътят ми минаваше покрай една книжарничка. Там харчех много пари, но си струваше. Най-много обичах история — драгарска, не човешка. И приказките също. Май не мога да ги различавам много. Представях си, че съм Господарка на дзур и че се бия в битката на Седемте бора, и после връхлитам в Дзур планина, за да се сразя с Магьосницата… всичко това наведнъж. Какво има?
Предполагам, че съм подскочил, когато спомена за Дзур планина. Но казах:
— Нищо. Кога се срещна отново с Кели?
Клавата ми беше изстинала достатъчно, за да я вдигна, и все още беше достатъчно топла, за да си струва да я пие човек. Отпих. Наталия продължи:
— След като в източняшкия район се въведе поголовният налог. Двама, които живееха на долния етаж и също можеха да четат, се включиха в група, която събираше подписка до Императрицата против този налог.
Кимнах. Няколко години след това един беше дошъл в ресторанта на баща ми с подобна петиция, въпреки че живеехме в драгарската част на града. Баща ми го беше изхвърлил.
— Така и не разбрах защо беше въведен поголовният налог — казах. — Дали Империята не се е опитвала да изгони източняците от града с това?
— Свързано беше най-вече с бунтовете в източните и северните херцогства, завършили с принудителен труд. Написала съм книга за това. Искаш ли да си купиш един екземпляр?
— Няма да я прочета.
— Нищо — каза тя и продължи: — Както и да е, със съседите ми се включихме в тази група. Работихме известно време с тях, но не ми харесваше да пълзим на колене пред Империята. Струваше ми се грешно. Предполагам, че главата ми е била пълна с историите и приказките, които бях прочела, но ми се струваше, че единствените хора, които могат да получат нещо от Империята, са тези, които могат да го поискат храбро и да докажат, че са достойни. — Каза „храбро“ и „достойни“ доста натъртено. — Помислих, че трябва да направим нещо чудесно за Империята, след което да поискаме налогът да се премахне, като награда.
Усмихнах се.
— И какво ти отговориха?
— О, всъщност изобщо не го предложих. Исках, но се боях, че ще ми се смеят. — Устните й леко се изкривиха. — И разбира се, щяха да ми се изсмеят. Но си имахме събрания, на които говорехме за това, и Кели започна да се появява на тях с, мисля, още четирима или петима. Не помня какво говореха, но ми направиха силно впечатление. Бяха по-млади от повечето там, но като че ли знаеха точно за какво говорят и идваха и си отиваха заедно, като бойна група. Напомняха ми за войските на драконите. Така че след едно от тези събрания отидох при Кели и му казах: „Помниш ли ме?“ И той си спомни за мен, и почнахме да си говорим, и след минута отново започнахме да спорим, само че този път не избягах. Дадох му адреса си и се разбрахме да държим връзка.