— Присъединих се към него чак след година-две, след бунтовете и след убийствата. Някъде по това време властите най-после премахнаха налога.
Кимнах, все едно че знаех историята, за която ми разправяше.
— Кели замесен ли беше в това?
— Всички бяхме замесени. Той не стоеше зад бунтовете, но известно време беше затворник в един от лагерите, които направиха, след като ни прекършиха. Тогава успях да се измъкна от стражите, въпреки че и аз бях там, когато подпалиха Дървената борса. Нали знаеш, това докара войската накрая. Дървената борса я държеше един драгар, Йорич беше, мисля.
— Това не го знаех — отвърнах искрено. — И оттогава си с Кели?
Тя кимна.
Помислих за Коути.
— Сигурно е трудно. Искам да кажа, той е човек, с когото се работи трудно.
— Но е интересно. Все пак ние градим бъдещето.
— Всеки гради бъдещето — казах. — Всичко, което правим всеки ден, гради бъдещето.
— Е, да. Искам да кажа, че ние го градим съзнателно. Просто знаем какво правим.
— Аха. Добре, вие градите бъдещето. И за да го получите, жертвате настоящето.
— Какво имаш предвид? — Тонът й определено беше питащ, а не осъдителен, което ми вдъхна някаква надежда за нея.
— Имам предвид, че толкова сте се увлекли в това, което правите, че сте слепи за хората около вас. Толкова сте се увлекли в тази своя визия, че ви е все едно колко невинни хора може да пострадат. — Тя понечи да заговори, но аз продължих: — Виж, и двамата знаем кой съм аз и какво правя, и ако смяташ, че то е едно голямо зло, не бих могъл да кажа нищо повече. Но мога да те уверя, че никога, никога не съм наранявал съзнателно невинен човек. И като казвам „човек“, включвам и драгарите, за да не помислиш, че нещо ти въртя номера, защото не го правя.
Тя ме погледна в очите.
— Знам, че не го правиш. И дори не искам да обсъждаме какво имаш предвид под „невинен“. Мога само да кажа, че ако наистина вярваш в това, което каза току-що, то каквото и да кажа, няма да промени мнението ти, така че няма смисъл да го обсъждаме.
Отпуснах се, макар да не бях забелязал, че съм се стягал. Може би бях очаквал да ме нахока или нещо такова. Изведнъж се зачудих защо толкова ме интересува и реших, че Наталия като че ли е най-разумната от всички тези хора, доколкото ги познавах, и че кой знае защо, ми се иска да харесвам и да бъда харесан поне от един от тях. Беше глупаво. Отказал се бях от опитите да карам хората да ме „харесват“ още на дванайсет години и резултатите от това мое отношение ми бяха набити по начин, който нямаше да забравя никога.
Тази мисъл бе придружена от известен гняв, а този гняв донесе със себе си сила. Не го издадох външно, но той се върна в мен като ледена, освежаваща вълна. Тръгнал бях по пътеката, довела ме до тази точка, преди много, много години, когато бях направил първите си стъпки, защото мразех драгарите. Това бе поводът ми тогава, това беше поводът ми сега — и ми стигаше.
Хората на Кели правеха всичко за идеали, които така и нямаше да разбера. За тях хората бяха „масите“, индивидите бяха важни само доколкото правят нещо за „движението“. Такива хора не могат никога да обичат. Не могат да обичат чисто, безкористно, без никаква мисъл за защо и как и какво ще донесе това. И по същия начин не могат да мразят — твърде много са вдълбочени в това защо някой прави нещо, за да могат да го мразят, че го прави.
Но аз мразех. Можех да усетя омразата си вътре в мен, като въртяща се ледена топка. Най-много, точно в този момент, мразех Херт. Не, всъщност не исках да намеря някой, който да го прати на „разходка“, исках да го направя сам. Исках да усетя тръпката, когато едно тяло се гърчи и подритва, докато още държа дръжката и животът се изсипва от него като вода от студените извори на Източните планини. Точно това исках, а това, което искаш, те прави това, което си.
Оставих няколко монети, за да платя за клавата и чая. Не знам дали Наталия се досети какво ми се върти в главата, но разбра, че с приказките съм приключил. Благодари ми и стана заедно с мен. Поклоних се и й благодарих за компанията.
На тръгване тя даде с очи знак на двамата си спътници и те излязоха малко преди мен, обърнаха се и я изчакаха при вратата. Когато излязох, източнякът погледна сивото ми наметало със стилизирания джерег на него и се озъби. Ако го беше направил теклата, щях да го убия, но беше източнякът, затова просто си продължих по пътя.