Освен това ми се струваше, че най-големият проблем с това да се докопам до Херт е, че той може да отдели колкото си иска време, за да се докопа до мен, и от това изобщо няма да го заболи. Източняците бяха спрели бизнеса му в няколко квартала, но не във всички, и той все още разполагаше с връзките си и наемаше хора, готови отново да се заемат с бизнеса, щом му дойде времето. А и беше драгар — щеше да живее още поне хиляда години, тъй че защо да бърза?
Ако изобщо можех да го принудя да се задвижи, може би щях да успея да го принудя и да излезе на открито, където може би щеше отново да ми падне на мушката. По-нататък… хм. Дядо ми мълчеше и ме гледаше, сякаш разбираше колко бързо работи мозъкът ми. Почнах да съставям нов план. Лойош го остави без коментар. Поогледах плана от няколко различни ъгъла, докато отпивах от билковия чай. Задържах го в главата си и го треснах с няколко възможни проблема, но той се закрепи съвсем прилично. Реших да го изпълня.
— Идея ли имаш, Владимир?
— Да, Ноиш-па.
— Е, значи ще предприемаш нещо.
Станах.
— Прав си.
Той кимна и не каза нищо повече. Сбогувах се, докато Лойош излиташе през вратата пред мен. Лойош каза, че всичко било наред. Все още ме безпокоеше Квайш. Много по-трудно щях да осъществя плана си мъртъв.
Бях изминал само две карета, когато ме спря. Минавах през един пазар, а тя се беше облегнала на една сграда, с ръце зад гърба. Изглеждаше на около петнайсет години и носеше селяшка пола в жълто и синьо. Полата беше цепната, което не означава нищо, но краката й бяха бръснати, което означава много.
Дръпна се от стената, щом минах покрай нея, и ми каза здрасти. Спрях и й пожелах приятен ден. Изведнъж ми хрумна, че това може да е нагласено; прокарах длан през косата си и опипах наметалото. Тя, изглежда, помисли, че се старая да я впечатля, и ми показа две трапчинки. Зачудих се колко отгоре ще струват трапчинките.
„Нещо да забелязваме, Лойош?“
„Много е гъчкано, за да съм сигурен, шефе, но Квайш не го виждам“.
Реших, че вероятно е само това, което изглежда.
Попита ме дали бих имал нещо против да я заведа някъде да пийнем. Казах „защо не“. Попита ме дали бих имал нещо против да я заведа някъде да се изчукаме. Попитах я за колко, тя отвърна — за седемнайсет, което правеше около империал, което е една трета от това, което взимаха моите парцалчета.
Казах:
— Ами да.
Тя кимна, без да си прави повече труда с трапчинките, и ме поведе по пресечката. Пуснах един нож да падне в ръката ми, просто за всеки случай. Влязохме в някакъв хан, с табела, на която се виждаха няколко пчели, бръмчащи около кошер. Тя заговори с ханджията и прибрах ножа. Дадох му няколко сребърника. Той посочи с глава към стълбището и рече:
— Трета стая.
Ханът беше доста пълен за ранен следобед и замъглен от синкавия дим. Миришеше на старо, мръсно и застояло. Готов бях да се обзаложа, че всички в гостилницата са пияни.
Тя ме отведе до трета стая. Настоях тя да влезе първа и изчаках да видя дали няма да се окаже, че вътре има някой. Не забелязах такива признаци. Лойош влетя след нея.
„Окей, шефе. Чисто е“.
Тя каза:
— И това ли го искаш вътре?
— Да.
Тя сви рамене.
— Добре.
Влязох в стаята. Завесата падна зад мен. На пода имаше дюшек, до него имаше масичка. Дадох й империала.
— Благодаря.
Тя си свали блузката. Тялото й беше младо. Не помръднах. Тя ме погледна и каза:
— Е?
Пристъпих към нея, тя докара сънената усмивка, извърна лице към мен и протегна ръце. Зашлевих я. Тя отстъпи крачка назад и викна:
— Ей!
Зашлевих я отново.
— Ей, без тия!
Извадих от наметалото си нож и го вдигнах. Тя изпищя.
Щом звукът отекна из стаята, я сграбчих под мишницата, издърпах я в ъгъла до вратата и я задържах там. В погледа й вече имаше страх. Казах й:
— Ако си отвориш устата, ще те убия.
Тя кимна, зяпнала в лицето ми. Чух стъпки отвън и я пуснах. Завесата се люшна встрани и се появи дълга сопа, последвана от едър източняк с черна брада.
Той нахлу вътре, спря, като видя, че стаята е празна, и взе да се обръща, за да огледа. Но докато го направи, вече го бях спипал за косата и дърпах главата му към ножа си, опрян в тила му.
— Пусни тоягата! — Той се напрегна, сякаш се канеше да скочи, и натиснах още по-здраво. Отпусна се и тоягата падна на пода. Обърнах се към курвата. Погледът й ми подсказа, че това е сводникът й, а не просто някой от биячите на гостилницата или някой любопитен посетител. — Добре — казах й. — Разкарай се.
Тя побягна да си вземе блузката и изхвърча навън, без да ни погледне или да спре да се облече. Сводникът попита:
— Птиче ли си?
Примигах.