Не прозвуча като въпрос и това бе една от причините думите му да ме жегнат — обвиняваше ме в нещо като „какво според теб не ми е наред“. Казах:
— Основният ми интерес всъщност е да спася живота на Коути.
— Не и своя, така ли? — отвърна ми той рязко и очите му се присвиха още малко.
— За това е късно. — Това го стъписа донякъде. Всъщност изглеждаше изненадан. От което изпитах огромно удоволствие. — Тъй че, както казах, бих искал да се видя с Коути. Ще дойде ли?
Не ми отговори. Само продължаваше да ме гледа, отметнал назад глава, с ръце, скръстени на корема. Почнах да побеснявам.
— Виж — казах му, — можеш да играеш каквито си искаш игри, само не ме забърквай в тях. Не знам какво всъщност целиш и не ме интересува изобщо. Но сега или по-късно ще бъдеш скълцан или от Империята, или от джерегите, и ако имам някаква дума в цялата тази работа, то жена ми няма да бъде скълцана с теб. Така че престани да ми важничиш — няма да ме впечатлиш.
Очаквах да се пръсне от яд, но не стана. Очите му дори не примижаха повече. Само продължаваше да ме гледа, все едно че ме претегля.
— Не знаеш какво целим? След всичко, което се случи тези дни, наистина ли не знаеш какво целим?
— Чух ти риториката — отвърнах.
— А слуша ли я?
Изсумтях.
— Ако това, което всеки тук повтаря като папагал, произлиза от теб, значи съм чул каквото имаш да кажеш. Не съм дошъл за това.
— Само това си чул значи. А? Папагалско повтаряне на фрази?
— Да. Но както казах, не съм…
— Вслуша ли се в тези папагалски повтаряни фрази?
— Казах ти, че…
— Никога ли не си разбирал повече от това, което може да се изрази с думи? Много хора откликват само на лозунги — но откликват, защото лозунгите са верни и палват искра в сърцата им и в живота им. Колкото до онези, които не желаят да мислят сами, ние ги учим. — Учели ги? Изведнъж си спомних подслушаното, когато се пенеха на Коути, и се зачудих това ли наричат „учене“. Но Кели продължи: — Говори ли с Пареш? Или с Наталия? Успя ли, поне веднъж, да се вслушаш в това, което казват?
— Виж…
Той се премести напред в стола си, съвсем леко.
— Но всичко това е без значение. Не сме тук, за да се оправдаваме пред теб. Ние сме текла и източняци. В частност, ние сме онази част от тази група, която разбира какво прави.
— О? И какво правите?
— Защитаваме се. По единствения начин, който можем, единствения, който съществува — като се обединяваме и използваме силата, която имаме поради своята роля в обществото. С това можем да се защитим от Империята, да се защитим от джерегите и да се защитим от теб.
Тралала.
— Нима? — казах.
— Да.
— И какво ще ме спре да те убия, да речем, сега?
Не мигна изобщо, което за мен си е чисто перчене, някой дзур би го сметнал за храброст, а един джерег ще го нарече глупост. Каза:
— Добре. Хайде, заповядай.
— Знаеш, че бих могъл.
— Хайде.
Изругах. Не го убих, естествено. Знаех, че Коути никога няма да ми прости, пък и все едно, нищо нямаше да постигна. Кели ми трябваше, за да му бутна организацията на пътя на Херт и стражите, така че да ги поразчистят хубаво. Но първо трябваше да изкарам Коути.
Забелязах, че Кели продължава да ме гледа изкъсо. Казах:
— Значи съществувате само за да защитавате себе си и източняците?
— Да. И текла. А единствената защита е… Но все едно, теб не те интересува. Толкова си зает с гоненето на пари през камари от трупове, че нямаш време да изслушаш никой друг.
— Поетични сме, а? Да си чел случайно Тортури?
— Да. Но предпочитам Уинт. Тортури е умен, но малко плитък.
— Хм. Мда.
— Както и Лартол.
— Мда.
— От една и съща поетична школа са, и от една и съща епоха, исторически. Било е след реконструкцията, в края на деветото царстване на дома Валиста и аристокрацията е изпитвала гняв към…
— Добре, добре. Много си начетен за… каквото си там.
— Революционист.
— Да. Може и валиста да си. Градеж и разруха, всичко омесено в едно. Само дето не ми изглеждаш много добър и в двете.
— Не съм — отвърна ми той. — Ако бях от някой от драгарските домове, щях да съм текла.
Изсумтях.
— Ти го каза; не съм аз.
— Да. Поредното нещо, което не разбираш.
— Несъмнено.
— Но това, което казах, е вярно и за теб…
— Внимавай.
— Както и за всички човешки същества. Теклата са известни като Дома на страхливците. Пареш страхливец ли е?
Облизах устни.
— Не е.
— Не е. Има нещо, за което си струва да се бори. Знаят ги като глупави, и мързеливи също така. Това отговаря ли на личния ти опит?