Понечих да отвърна „да“, но бързо реших, че не, не можех да кажа, че са мързеливи. Дали бяха глупави? Е, джерегите въртяха теклите на пръста си вече от много време, но това означаваше само, че ние сме умни. А освен това те бяха толкова много, че нищо чудно да съм се мешал само с глупавите. Броят на всички текла трудно можеше да се прецени, дори само в границите на Адриланка. Повечето от тях не бяха клиенти на джерег.
— Не — отвърнах. — Не съвсем, предполагам.
— Дом Текла — заговори той — въплъщава в себе си всички черти на всички драгарски домове. Както и домът Джерег, между другото, и то по една и съща причина: тези домове приемат други в редиците си, без да се задават никакви въпроси. Аристокрацията — дзурите, драконите, лиорните, някои други — гледат на това като на слабост. Лиорните не допускат никого; някои от другите изискват да се мине през изпитание. Смятат, че това укрепва дома им, защото подсилва онези неща, на които държат — обикновено сила, бързина и хитрост. Те се смятат за най-големите добродетели от господстващата култура — културата на аристокрацията. Щом е така, то смесването на кръв без тези черти трябва да е слабост. Понеже те смятат, че е слабост, ти също го приемаш за слабост. Но не е. Не е слабост, а е сила. Като държат точно на тези черти, или на каквото там държат, оставят ли извън дома си неща, които могат да възникнат от само себе си? Всички тези черти съществуват в някаква степен у текла, джерег и у някои източняци — наред с други неща, за които дори не си даваме сметка, но които ни правят човешки същества. Помисли малко какво означава да си човек. То е нещо много повече от вида или от дома. — Млъкна и ме изгледа отново.
— Разбирам — казах. — Е, виж как с едното сядане научих нещо и за биология, и за история, и за политиката на текла. И какво е нужно, за да бъдеш революционист. Много благодаря, беше много поучително. Само дето не се интересувам от биология и от история, не вярвам на историята ти и вече знам какво се иска, за да си революционист. Точно в момента искам да знам какво се иска, за да намеря Коути.
— Е, и какво разбра, че се иска, за да бъдеш революционист?
Разбрах, че се опитва да смени темата, но не можах да устоя.
Рекох му:
— Култ към идеи в такава степен, че да станеш съвсем безскрупулен към хората — приятели, врагове, както и неутрални.
— Култ към идеи? Така ли го приемаш?
— Аха.
— И откъде идват според теб тези идеи?
— Не мисля, че е толкова важно.
— От хора идват.
— Най-вече умрели, предполагам.
Той поклати замислено глава, но ми се стори, че очите му светнаха малко.
— Значи никаква етика нямаш?
— Не се заяждай.
— Значи имаш?
— Да.
— Но си готов да я зарежеш за всеки, на когото държиш?
— Казах ти да не се заяждаш. Няма да го повтарям.
— Но какво е професионалната етика, ако не идеи, които са по-важни от хората?
— Професионалната етика ми гарантира, че винаги ще се отнасям с хората така, както заслужават.
— Гарантира ти, че това, което правиш, е правилно, дори ако не е уместно в момента?
— Да.
— Да.
— Хитро копеле си, нали? — изсумтях.
— Не, но мога да ти кажа, че говориш глупости. Говориш за нашите идеи все едно, че са паднали от небето. Не са. Породили са се от нуждите ни, от мислите ни и от борбата ни. Идеите не са измислени ей така, в един ден, и после хората се събират и решават да ги приложат. Идеите са толкова продукт на своето време, колкото дадена магия е резултат от определено управление на атира. Идеите винаги изразяват нещо реално, дори когато са погрешни. Хора са загивали за идеи — понякога погрешни идеи — още преди началото на историята. Щеше ли да стане това, ако тези идеи не са се основавали на, и не са били продукт на техния живот и на света около тях?
— Колкото до нас, не сме хитри — продължи той. — Силата ни е в това да се възприемаме като част от историята, част от обществото, а не само като индивиди, които случайно имат един и същи проблем. Това означава, че поне можем да търсим верните отговори, дори да не сме непрекъснато съвсем прави. Това определено ни поставя една стъпка пред индивидите. Много добре е, ако можеш да съобразиш, че имаш проблем, и да се опиташ да го решиш, но за източняците и за текла в този свят тези проблеми не могат да се решат от един индивид.
Предполагам, че когато човек свикне да държи речи, му е трудно да спре. Когато млъкна за малко, му казах:
— Аз съм индивид. Реших си проблемите. Махнах се оттук и направих нещо за себе си.
— Колко трупа трябваше да изкатериш, за да го постигнеш?
— Четиридесет и три.