— Влезте — покани ни той. — Седнете.
Влязохме, а той обиколи из стаята да запали още няколко свещи. Седнах на един стол с възглавничка и преброих общо четирима души по пода. След като се надигнаха, видях, че едната е възпълна жена с посивяла коса, другата е по-млада жена, третият е старият ми приятел Грегъри, а четвъртият е драгар, което ме изненада. Огледах чертите му да преценя кой е домът му и след като установих, че е текла, не знаех дали трябва да съм по-малко изненадан, или повече.
Коути се разположи до мен. Кимна на всички присъстващи и каза:
— Това е мъжът ми, Владимир. — После посочи дебелия, който ни посрещна, и каза: — Това е Кели. — Разменихме си кимвания. По-старата жена се казваше Наталия, по-младата беше Шерил, а теклата беше Пареш. Коути не предложи фамилни имена за хората, пък и аз не настоях. Изломотихме си по едно „здрасти“.
— Кели, при нас ли е ножът, дето го намерихте до Франц? — попита Коути.
Кели кимна.
— Чакай малко — рече Грегъри. — Не съм споменавал, че до трупа е намиран нож.
— Не беше нужно — казах. — Спомена, че го е направил джерег.
Той ми отвърна с кисела гримаса.
„Може ли да го изям, шефе?“
„Млъкни, Лойош. Може би по-късно“.
Кели ме изгледа — закова ме с присвитите си очи, сякаш искаше да проникне през черепа ми. Поне така го почувствах. Обърна се към Коути и рече:
— Защо ти трябва?
— Владимир смята, че по оръжието може да намери убиеца.
— И после? — обърна се Кели към мен.
Свих рамене.
— После разбираме за кого е работил.
Наталия, от другия край на стаята, попита:
— Има ли значение за кого е работил?
Отново свих рамене.
— За мен — не. Предполагам, че за вас може да има.
Кели ме зяпна отново с малките си свински очички и с изненада открих, че това ме притеснява. После кимна леко, сякаш на себе си, излезе за малко от стаята и се върна с един нож, увит в парче плат, сигурно от някой съдран чаршаф. Връчи парцала с ножа на Коути. Кимнах и рекох:
— Ще се видим пак.
Тръгнахме към вратата. Теклата, Пареш, който стоеше до изхода, се отмести да ни направи път, но не толкова бързо, колкото можеше да се очаква. Странното беше, че това ми се стори важно.
Все още оставаха няколко часа до изгрев слънце. Докато се връщахме към нашата част на града, казах:
— Значи това са хората, които се канят да съборят Империята?
Коути махна с лявата си ръка, в която държеше вързопа.
— Някой смята така.
Примигах.
— Мда. Сигурно.
Вонята на източняшкия квартал сякаш се задържа много по-надалече, докато се приберем.
2.
В мазето под кантората ми има една стаичка, която си наричам „лабораторията“, източняшки термин, който съм заел от дядо си. Подът е здраво отъпкана пръст, стените са голи, варосан камък. Има малка маса по средата и ракла в ъгъла. На масата има мангал и две свещи. В раклата има какво ли не.
Рано следобеда, в деня след като получихме ножа, четиримата — Коути, Лойош, Роуца и моя милост — слязохме бойко до посочената стаичка. Отключих и влязох пръв. Въздухът беше застоял и леко миришеше на някои от нещата в раклата.
Лойош клекна на лявото ми рамо и рече: „Сигурен ли си, че искаш да го направиш, шефе?“
Отвърнах: „Това пък какво трябва да значи?“
„Сигурен ли си, че си в подходящото състояние на ума, за да правиш заклинания?“
Размислих. Предупреждението на познайника ти е нещо, което никой разумен вещер не пренебрегва, преди да го е обмислил. Погледнах Коути, която чакаше търпеливо и може би се досещаше какво си мисля. Кашата от чувства, която вреше из вътрешностите ми, беше голяма. Това може и да е добре, стига да можеш да го вложиш в заклинанието. Но може и да те докара до паника, а когато се чувствам така, обикновено предпочитам да поспя. Ако не намерех у себе си енергия да насоча заклинанието, то можеше да излезе извън контрол.
„Всичко ще е наред“, уверих го.
„Добре, шефе“.
Изсипах старата пепел от мангала в един ъгъл и си отбелязах наум, че някой ден трябва да сляза да почистя въпросния ъгъл. Отворих раклата и Коути ми помогна да сложим в мангала нови въглища. Изхвърлих старите черни свещи и ги смених с нови. Коути застана вляво от мен, с ножа в ръка. Издърпах по връзката си с Глобуса и накарах фитила на едната от свещите да се нагорещи толкова, че да се запали. С нея запалих другата свещ и с малко труд — и въглищата в мангала. Сложих това-онова в огъня и наместих въпросната кама пред него.