След като излезе, казах:
— Коути, искам да се измъкнеш от това. Тази групичка ще я прекършат и искам да те заведа някъде, където ще си в безопасност.
— Да. Разбрах го снощи, след като си заминах.
Гласът й беше кротък и не улових в него рязкост или омраза. Казах:
— Това променя ли нещо?
— Не съм сигурна. Искаш да избирам между вярата си и любовта си.
Преглътнах.
— Да, предполагам, че правя точно това.
— Сигурен ли си, че трябва?
— Трябва да съм сигурен, че си в безопасност.
— А за теб?
— Това е друг въпрос. Няма нищо общо с това.
— Единствената причина да направиш всичко това…
— Е да спася живота ти, по дяволите!
— Престани, Влад. Моля те.
— Извинявай.
— Направи го, защото си толкова задръстен с мисълта колко силен бил Херт, че не можеш да разбереш колко слаб е той в сравнение с въоръжената мощ на масите.
Понечих да й кажа да престане с тия глупости за „въоръжената мощ на масите“, но си замълчах. Помислих малко. Е, да, ако масите бяха въоръжени и имаха водачи, на които вярват и всичко останало, да, можеха да са силни.
— А ако грешите?
Тя млъкна и се замисли, което ме изненада. После отвърна:
— Помниш ли онзи ден пред стария ни щаб, когато се появиха стражите? Херт си стоя кротко, докато Господарката на дракони му режеше лицето. Херт я мразеше и искаше да я убие, но си стоя така и го изтърпя. Кой беше по-силният?
— Добре де. Господарката на дракони. И какво?
— Господарката на дракони си стоеше кротко, с бойците си и всичко, докато Кели излагаше исканията ни. Можеш ли наистина да допуснеш, че Кели е по-силен от един воин дракон?
— Не.
— Аз също. Силата му беше във въоръжената мощ на масите. Ти го видя. Смяташ ли, че ти, сам по себе си, си по-силен от това?
— Не знам.
— Признаваш ли, че може и да грешиш?
Въздъхнах.
— Да.
— Тогава защо не престанеш да се опитваш да ме пазиш? Обидно е, в добавка към всичко останало.
Отвърнах:
— Не мога, Коути. Нима не го разбираш? Просто не мога. Нямаш право да хвърляш така живота си на вятъра. Никой няма такова право.
— Сигурен ли си, че хвърлям живота си на вятъра?
Затворих очи и усетих, че сълзите, които се мъчех да пролея предната нощ, избиха. Спрях ги.
— Ще ме оставиш да го обмисля, нали?
— Да.
— Ще се върнеш ли у дома?
— Нека изчакаме, докато това свърши, и тогава ще видим докъде сме.
— Да свърши? Кога ще свърши?
— Когато Империята изтегли войските си.
— О!
Лойош се върна и кацна на рамото ми. Казах му: „Разбрахте ли се, Лойош?“
„Общо взето, шефе. Няколко дни няма да мога да летя много добре. Яката ме клъвна в дясното крило“.
„Разбирам“.
„Не е нищо сериозно“.
„Аха“.
Станах и минах покрай Коути, без да я докосна. Кели беше в другата стая, потънал в разговор с Грегъри и още няколко души. Никой не вдигна глава да ме погледне, докато излизах. Пристъпих предпазливо навън, но не видях подозрителни. Телепортирах се вкъщи — реших, че точно сега Крейгар ще се справи с нещата в кантората много по-добре от мен.
Стълбището до жилището ми се стори дълго и стръмно, а краката ми сякаш бяха станали оловни. След като се прибрах, рухнах отново на дивана и зяпах известно време в празното. Помислих да почистя, но всъщност нямаше нужда, а и нямах сили.
Лойош ме попита дали искам да видим някое представление, но не исках.
Няколко часа си точих рапирата, защото най-вероятно скоро щеше да ми потрябва. После отново позяпах в празното, но от небето не паднаха никакви идеи и не накацаха по мен.
След малко станах и взех една книга със стихове от Уинт.
Отворих я напосоки и попаднах на една поема, наречена „Погаснал“.
Прочетох я докрая и се замислих. Може би грешах. Точно тогава Уинт изобщо не ми се стори мътен.
16.
Събудих се в стола, с книгата в скута. Бях схванат и уморен, което е нормално след спане в стол. Протегнах се да отпусна мускулите, след това се окъпах. Беше много рано. Сложих малко дърва в печката и ги запалих с магия, после си сварих няколко яйца и притоплих билковия хляб, който Коути беше опекла преди да си замине. Беше много хубав с чесново масло. Клавата също помогна, както и миенето на съдовете и почистването. Когато привърших, се чувствах почти готов да започна деня.
Написах няколко писма с указания до различни хора в случай, че ме сполети нещо фатално. Бяха изрични. Седнах и се замислих. Мразя, ама ви го казвам много сериозно, мразя да променям един план в последния момент, но друг начин не виждах. Коути нямаше да е в безопасност. Нещо повече, имаше вероятност Кели да се окаже прав. Не, просто нямаше начин да подредя нещата така, че всичките ми врагове да се унищожат взаимно. Трябваше да направя нещо друго. Премислих всички събития от последните няколко дни и възможностите си да се справя със ситуацията, която сам бях предизвикал, и в един момент се спрях на идеята да въвлека и дядо си.