Беше все така красива, вътрешно и външно. Заболя ме, докато я гледах. Разтърсих я леко. Тя отвори очи, усмихна ми се тъжно и се надигна.
— Здравей, Влад.
Седнах до нея, но не много близо.
— Здрасти.
Тя примига, за да прогони съня от очите си. След малко каза:
— Имах дълъг разговор с Ноиш-па. Предполагам, че ти си го искал, нали?
— Знаех, че не мога да ти го кажа сам. Надявах се, че той ще намери начин да ти каже неща, които аз не можех.
Тя кимна.
— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попитах.
— Не съм сигурна. Това, което ти казах тогава, колко нещастен си и защо, всичко това е истина, струва ми се.
— Да.
— И смятам, че това, което правя, с Кели, е правилно, и ще продължа да го правя.
— Да.
— Което не е пълният отговор на всички въпроси. След като реших, че ще го правя, сметнах, че това ще реши всичко, и се отнесох към теб нечестно. Съжалявам. Всичко останало в живота не свършва с избора ми. Работя с Кели, защото това е моят дълг, но всичко не свършва с това. Имам също така дълг и към теб.
Сведох очи. След като не продължи, казах:
— Не искам да се връщаш при мен, защото го чувстваш като дълг.
Тя въздъхна.
— Разбираш какво имам предвид. Не, не исках да кажа това. Проблемът е, че ти беше прав, все пак трябваше да поговоря с теб за това. Но не можех да се насиля да рискувам… да рискувам това, което имаме. Разбираш ли ме?
Погледнах я. Знаете ли, това пък изобщо не ми беше хрумвало. Искам да кажа, знаех, че изпитвам страх и несигурност; но изобщо не си бях помислял, че тя също може да ги изпитва.
— Обичам те — казах.
Тя ми подаде ръка, приближих се до нея и я прегърнах. После казах:
— Връщаш ли се?
— Дали да се върна? Все още имаме да оправим много неща помежду си.
Сетих се за последната си покупка и се изсмях.
— Ама ти нищо не знаеш!
— А?
— Току-що купих Южна Адриланка.
Тя ме зяпна.
— Купил си Южна Адриланка? От Херт?
— Ами да.
Тя поклати глава.
— Е, значи има за какво да си говорим.
— Коути, това спаси живота ми. Не те ли…
— Вече не.
Замълчах. След малко тя каза:
— Вече съм се посветила. На Кели, на източняците, на текла. Още не знам какво изпитвам от това.
— Аз също — отвърнах. — Не знам дали ще е по-лесно, или по-трудно да се разберем, ако отново заживееш тук. Знам само, че ми липсваш и че много ме боли, когато лягам да спя без теб.
Тя кимна.
— Тогава ще се върна, щом ме искаш. И ще се опитаме да се разберем.
— Искам го.
Тогава нито го отпразнувахме, нито нищо, но се прегърнахме и за мен това беше празник, а сълзите ми, които закапаха на рамото ми, бяха чисти и хубави като смеха на невинно осъден, най-ненадейно оправдан.
Което донякъде, точно тогава, ме описваше съвсем добре.