Всичко това е символика, да ви кажа.
Имам предвид, понякога се чудя дали ще се получи с вода, за която само съм си мислел, че е светена (каквото и там да означава „светена“). И какво ще стане, ако използвам ароматна пръчица, която мирише както трябва, но си е най-обикновена ароматна пръчица? Какво би станало, ако използвам тамян, който някой просто е купил на пазара на ъгъла и ме е уверил, че е взет от кораб от Изтока? Не знам, а и не мисля, че някога ще го разбера, но подозирам, че ще е без значение. Нали знаете, човек понякога открива, че нещо уж истинско всъщност е плод на въображението му.
Но тези мисли оформят „преди“ и „след“ на заклинанието. „По време“ е само усещане. Ритми пулсират из теб, в такт с мигането на свещите. Взимаш се и се гмуркаш, или те гмуркат сред пламъците, докато не се озовеш някъде другаде, и се сливаш с жаравата, и Коути е там, до теб и в теб, заплита и разплита нишките от сянка, които си запрел и които те впримчват като дребно насекомо, и разбираш, че си пипнал ножа, и едва сега започваш да знаеш, че е смъртоносно оръжие, и започваш да усещаш лицето, което го е държало, и ръката ти повтаря онова майсторско движение, което е направил, и го пускаш, също като него, след като си свършил работата му като своя.
Продължих още малко — мъчех се да извлека всичко възможно от мига на заклинанието. Името му ми хрумна като нещо, което съм знаел винаги и което е решило да изплува в съзнанието ми точно в този момент, и някъде по това време онази част от мен, която всъщност беше Лойош, осъзна, че сме се гмурнали почти до дъното на заклинанието, и започна да отпуска нишките, пазещи онази част от Лойош, която всъщност бях аз.
Някъде по това време осъзнах, че нещо не е наред. Има едно нещо, което се случва, когато вещери действат заедно. Не точно знаеш мисълта на другия вещер; по-скоро все едно че мислиш вместо него неговите мисли. И така, в един миг аз мислех за себе си и си дадох сметка, че в мен има някаква горчивина, насочена към самия мен, и тя ме потресе.
Опасността, от която се боеше Лойош, изобщо не възникна, най-вече благодарение на присъствието му. Заклинанието вече бездруго се разпадаше и ние всички предпазливо се оттичахме с него, но в гърлото ми се заформи една голяма буца, трепнах и съборих една от свещите. Коути посегна да ме подкрепи и за миг се спогледахме… последните струйки на заклинанието се оттичаха, пропадаха и умовете ни отново си станаха наши.
Тя сведе очи, разбрала, че сме изпитали каквото сме изпитали.
Отворих вратата да излезе пушекът. Бях малко уморен, но заклинанието не беше никак трудно. Двамата с Коути се заизкачвахме по стъпалата един до друг, но без да се докосваме. Щяхме да си говорим, но не знаех какво да кажа. Не, не беше това; просто не можех да се накарам да говоря.
Влязохме в кабинета ми и ревнах за Крейгар. Коути седна в стола ми. След което писна и скочи, разбрала, че той седи в него. Усмихнах се леко на невинната физиономия на Крейгар. Сигурно наистина беше смешно, но пък още бяхме напрегнати.
— Името му е Йереким — казах. — Никога не съм чувал за него. А ти?
— Бияч е при Херт — отвърна Крейгар.
— Само бияч? И само при него?
— Така мисля. Всъщност почти съм сигурен. Да проверя ли?
— Да.
Той само кимна, вместо да се оплаква, че се е преуморил. Струва ми се, че Крейгар се товари с повече, отколкото би си признал. След като се изниза от стаята, двамата с Коути поседяхме още малко. Накрая тя каза:
— И аз те обичам.
Коути се прибра вкъщи, а аз прекарах част от деня, като се мотаех в краката на хора, които работеха за мен, и се стараех да се преструвам, че върша работа. Третия път Мелестав, секретарят ми, подхвърли колко хубав бил денят навън и го схванах като намек, че май ще е по-добре да си дам почивка.
Пообикалях по улиците с чувството, че съм могъщ, като сила, криеща се зад повечето неща, ставащи в района ми, и че съм незначителен, защото това не означаваше почти нищо. Но все пак това вкара мислите ми в ред и взех някои решения какво да предприема по-нататък. Лойош ме попита дали знам защо го правя и му признах, че не знам.
Вятърът този път дойде от север, вместо от морето. Понякога северният вятър може да е освежаващ. Не знам, може би беше заради настроението ми, но просто се чувствах премръзнал.
Калпав ден. Реших никога вече да не слушам мнението на Мелестав за времето.
На другата заран Крейгар бе потвърдил, че да, Йереким работи само за Херт. Окей. Значи Херт беше поискал смъртта на източняка. Което означаваше, че или е имал нещо лично към този източняк — а не можех да си представя как един джерег ще изпитва лична омраза към източняк, — или тази тяхна група представляваше по някакъв начин заплаха за него, или повод за притеснение.