Това беше най-вероятно и определено представляваше загадка.
„Някакви идеи, Лойош?“
„Само въпроси, шефе. Например, кой според теб е водачът на тази група?“
„Кели. Защо?“
„Източняка, когото са светнали — Франц. Защо него, а не Кели?“
В другата стая Мелестав ровичкаше из купчина документи. Над мен някой потропваше с крак. Неизвестно откъде, през комина на камината се чуваше приглушен разговор. Сградата беше тиха, но като че ли дишаше.
„Правилно“, казах на Лойош.
Някъде в ранния следобед двамата с Лойош отново се озовахме в източняшкия квартал. Колкото и да се мъчех, нямаше да мога да намеря мястото, но Лойош го зърна веднага. На дневна светлина се оказа ниска кафява постройка с две тесни прозорчета от двете страни на входа. И двете бяха заковани с дъски, което до голяма степен обясняваше защо вътре беше толкова душно.
Застанах пред покрития със завеса вход, посегнах да почукам, след което треснах с юмрук по стената. След малко се появи теклата, Пареш. Застана по средата на входа, сякаш да го прегради, и рече:
— Да?
— Искам да се видя с Кели.
— Няма го.
Гласът му беше нисък и говореше бавно, с пауза пред всяка фраза, сякаш я подреждаше в главата си, преди да я пусне във въздуха. Долавяше се селското наречие от херцогствата в най-северната част на Адриланка, но фразите му напомняха по-скоро за криота или за занаятчия валиста, или примерно за търговец джегала. Странно.
„Вярваш ли му, Лойош?“
„Не съм сигурен“.
Тъй че рекох:
— Сигурен ли си?
Нещо потрепера в ъгълчетата на очите му, но той отвърна само:
— Да.
„В тоя тип има нещо шантаво, шефе“.
„Забелязах“.
— У тебе има нещо шантаво — казах му.
— Защо? Защото не треперя от страх само от цветовете ти ли?
— Мда.
— Съжалявам, ако си разочарован.
— А, не съм разочарован — рекох. — Заинтригуван, може би.
Той ме изгледа за миг, след което се отдръпна встрани.
— Влез, ако искаш.
В този момент не ми хрумна нищо по-добро, затова пристъпих вътре. Денем стаята не миришеше много по-добре с тези заковани прозорци. Беше осветена с два маслени светилника. Той ми посочи една възглавница на пода. Седнах. Донесе източняшко вино, повечето вода, наля по малко в две олющени порцеланови чаши и седна срещу мен. Каза:
— Интригувам те, викаш. Щото май не се боя от тебе.
— Поведението ти е необичайно.
— За текла.
Кимнах.
Заотпивахме от виното и теклата зарея празен поглед из стаята. После заговори. Слушах го и ставах все по-заинтригуван.
Не знам дали разбирам всичко, но ще ви го предам, както го помня, пък вие преценете сами.
С титла си, нали? Барон, нали? Значи баронет. Добре. Всъщност то за теб е все едно, знам. И двамата знаем колко струват джерегските титли; смея да кажа, че ти го знаеш до последния меден петак. Виж, за орките е важно; те се грижат благородните санове да се дават и отнемат винаги щом се наложи, тъй че квартермастерът да е с по-висок ранг от боцмана, но все пак да е с по-нисък от помощник-капитана. Не го знаеше, нали? Но са ми разправяли един случай, как една орка я лишили от графството, дали й баронство, взели й го, дали й херцогство, после друго графство, после й прибрали и двете и й върнали първото графство, и всичко това за един предобед. Счетоводна грешка било, викаха.
Но знаеш ли, всички тези графства и херцогства всъщност изобщо не съществуват. И други домове са така.
В дома Криота титлите са изрично наследствени и доживотни, освен ако не се случи нещо извънредно, но и там не са свързани със земя. Виж, ти си имаш баронетство, и то е истинско. Бил ли си някога там? По лицето ти разбирам, че изобщо не ти е хрумвало да го навестиш. Колко семейства живеят във владението ти, баронет Талтош? Само толкова? Четири? И не ти е хрумвало да ги навестиш.
Не съм изненадан. Присъщо е за джерегите. Владението ти е в някакво безименно баронство, вероятно празно, а то пък е в някое графство, може би също празно, а то — в някое херцогство. От кой дом е твоят херцог, баронете? И той ли е джерег? Не знаеш? И това не ме изненадва.
Накъде бия ли? Ето накъде: от всички „Благородни домове“ — което значи всеки дом освен моя — малко притежават някаква истинска аристокрация, а и във въпросния дом тя е малобройна. Повечето от дома Лиорн са „рицари“, защото лиорните продължават да се отнасят към титлите, както са създадени отначало, а „рицар“ е титла, с която не е свързана земя. Замислял ли си се някога над това, преблагородни джерег? Тези титли са свързани с имоти. Военни придобивки, в началото, което обяснява защо повечето владения наоколо са на Господари на дракони; това някога е бил Източният край на Империята, а драконите винаги са били най-добрите военни водачи.