— Вера?
— Кой е?
— Вер. Аз съм, Иля.
— Кой Иля?
— Твоят Иля. Е… Горюнов. Пуснаха ме. Тоест… Излежах. Излязох, Вер.
— Пиян ли си? Господи, още е едва шест.
— Какво общо има това? Вер… Да. Ти в Москва ли си? Замина ли?
— Какво значение има? Да. Защо питаш? Ти… Наистина ли си излязъл?
Лъжат, че от водката оглушаваш: от нея оглупяваш — да, пречи да се мисли стройно, да се води разговор, да се предпазваш от събеседника. Но от нея слухът става по-добър. И себе си чуваш по-добре, и другия човек — сякаш той, със своя трезвен ум, не крие от теб чувствата си зад думите. Водката е рентген.
В гласа на Вера се долавяше страх. Страх и недоволство. Тя питаше: наистина ли си излязъл? И искаше Иля да й отговори: шегувам се.
— Наистина.
— И какво искаш от мен сега?
— Аз… Мислех си да се срещнем… Какво, да се видим? Може ли?
— Не. Иля, не. Не, извинявай.
— Вер… Почакай… Вера! Нали разбираш… Аз там седем години… Седем. Ти — тук, а аз — там, разбираш ли?
— Имам си свой живот, Иля. Свой. От отдавна.
— Ясно, че е свой. Твой. А аз в зоната. И ето че се върнах.
Това вече го беше осъзнала, не добави нищо. Просто мълчеше. Като че ли дори не дишаше.
— Той… Той добър ли е? Готин е, нали?
Вера не отговаряше, но и не оставяше слушалката. Можеше да му затвори, можеше да изключи Иля с неговите пиянски брътвежи, но незнайно защо му говореше. Може би разбираше, че му дължи този разговор. С всичките лихви, натрупани за седем години. А може би даваше на Иля билет в обратна посока?
— Слушай! — рече най-после решително тя. — Ти в зоната, а аз тук, да. Но не бива всичко да се стоварва върху мен, ясно ли е? И няма смисъл да ме притискаш… За нищо не съм те молила. Тогава, в клуба. Ти сам се забърка.
— Ти беше моето момиче! Какво друго можех да направя?! Аз какво, да не съм мекотело?
— Не ми викай. Нищо нямаше да ми направи той. И какво би могъл? Наоколо имаше други хора. Всъщност ти, ти не трябваше да се намесваш. И тогава нищо нямаше да се случи.
— Да не се меся?! Ти не помниш как тогава…
— Е, и какво от това? И какво от това! Трябваше да се помисли. Млада бях още.
— А аз какъв бях?
— Иля. Пиян си. Наспи се. Това е много стара история. Аз вече три години се срещам с друг мъж. И ще се омъжвам.
Той тръсна натежалата си глава. Преброи бавно наум, потърка челото си; устните му се разтеглиха настрани, нагоре.
— Три? Значи дори не е онзи, заради когото ме заряза?
— Аз какво, всичките седем години ли трябваше да те чакам?! Защо?! Заради това, че веднъж се сби заради мен? Това само във филмите се случва, разбра ли? А моят живот е реален. И ми е само един, разбра ли?! Най-хубавите години!
— Най-хубавите?
— Няма да ти давам отчет! Нямам такова намерение!
Иля преглътна. Не, изобщо не искаше разговорът да поеме в такава посока. Не искаше да я обвинява в нищо, отдавна бе решил, че й прощава. Още преди няколко години го беше решил. По друг начин трябваше да… Как?
— Вера… Верочка. Аз не… Нищо не казвам.
— Напротив, казваш! — Тя викаше, а водката го караше да вижда сълзите й. — Казваш!
— Аз просто… Гледах тук нашите снимки. Много ми домъчня. Можем… Просто да се видим? Ще дойда в центъра. В Москва.
— Не.
— Моля те?
— Не. Бременна съм, Иля. Ще имам дете. Това е.
Той се разстрои. Направи пауза: отблъсна бутилката. Подиша. Погледна към луничките на Вера, към рижите й къдрици, взря се в светлите й очи. Тя ще има дете. Което ще прилича на някой московски търгаш. Няма значение на кого. Бременността е такова нещо — това е присъдата му.
— А на мен майка ми почина.
Вера си пое дъх. Иля стисна здраво слушалката, ослуша се.
— Какво? Тамара Павловна? Какъв ужас… Аз… Съболезнования.
— Да, да. Чуй… Може просто на кафе? В някой „Кофехауз“, където ти е удобно, до работата или…
— Добре, Иля. Повече не мога да говоря. Хайде.
— Почакай!
Но слушалката вече бе заглъхнала.
— Вера!
Набра я отново. Чу се сигнал свободно — и продължи безкрайно дълго време, след което равен женски глас му съобщи, че абонатът е недостъпен. Набра я пак. Напразно. И пак. Не. И пак. На какво се надяваше? Че на петия път ще отговори? На десетия?
Изобщо не й пукаше за него.
— Курва!
Иля стисна юмрук и непохватно се удари в ухото.
Защо й каза? За смъртта на майка си?
В ушите му звънтеше. Болеше го, но заради водката не усещаше достатъчно болката. Удари се отново.
— Е, как е?
— Взех го! Взех тоя проклет синтаксис! И руския като чужд език! Руски с пет, мога смело да обучавам чуждите шпиони, през лятото може да поработя някъде! А синтаксиса с четири, но от Малахов вече се обадиха, казват: къде е онзи изключително уникален младеж, на когото мозъкът не се изпържи от синтаксиса на съвременния руски език? Вярваш ли ми, Вер? Край! Вече съм свободен човек! Сесията приключи! Хайде днес в града?