Приятелите от курса, които все още стояха до тях, се отдръпнаха от черните като от чумави и изчезнаха в тълпата. Всички се отдръпнаха назад, насред празното място останаха само Иля и Вера и онези.
— Не смей да я пипаш! Тя не е наркоманка! Не смей! Чуваш ли, боклук! — изкрещя оглушелият Иля. — Самият ти си надрусан!
Къдравият пусна ръката на Вера. Приближи се плътно до Иля. Наведе се към ухото му. Зашепна:
— Ти ли ще ме сочиш, а? Ти, животно? Какво можеш да ми направиш, а? Знаеш ли къде крият мацките пакетчетата? Ей сега ще й натикам мутрата в пода…
Оригна се в ухото на Иля и продължи. Без да го дослуша, Иля го отблъсна от себе си — с длани. Къдравият се олюля, но се задържа прав. Кимна на Иля. Изкриви лице.
— Омелчук! Нападение над сътрудник! Задържаме го! А вие, добре, свободна сте — махна с ръка той на хлипащата Вера. — Върви, какво стоиш?!
— Върви, Вер.
И Вера тръгна.
— Съпротива при арест! — каза цивилният на черния.
Иля се дръпна, но му налетя един оперативник, после още един, извиха му ръцете зад гърба, прегънаха го напред. И го поведоха нанякъде, хванат от двете страни.
— А него защо? — смело подвикна някой от съкурсниците му.
— Ти стой тук, че ще се върнем и за теб! — извика му човекът с нашивката и онзи изчезна.
Иля не спираше да върти глава — дали беше успяла Вера да се махне? За себе си не се страхуваше — какво могат да му направят? Само трева беше пробвал веднъж, по време на една ваканция, до други наркотици не се беше докосвал. Чист е, не могат да му го лепнат. И Вера е чиста — но нея къдравият много по-лесно може да я окаля. Щом беше успяла да се измъкне от тях, Иля ще се държи гордо. Твърдо беше решил да се държи с достойнство.
Извлякоха го на улицата, натикаха го във фургона, където имаше някакви ошашавени малолетни, хора в престилки, мустакат командир. Пуснаха го.
— Така! Обръщай джобовете! — изхриптя лейтенантът. — Вади каквото има там! И паспорта!
Иля сви рамене. Пъхна ръце в джобовете си, измъкна ключовете от дома. Портфейла. Нещо меко… Зърнесто. Извади го, взря се в него с присвити очи.
— Това…
— Така, Павел Филипович. Вижте какво имаме тук.
Черно пакетче. В него увито нещо. Иля все още не искаше да разбира какво.
— Сложете го на масата. На масата го сложи! — заповяда мустакатият. — Какво е това?
— Не е мое!
— Така, някой има ли пинцетка? И свидетели ни трябват. Давай свидетелите, Петя — нареди командирът на лейтенанта.
— Ей тук момчетата, дайте тях да използваме за по-лесно, Павел Филипович? — Къдравият Петя кимна към ошашавените.
— Ами… Младежи! Някой от вас има ли паспорт? А ти сядай, сядай, не бързай — промърмори мустакатият на Иля. — Къде си се разбързал…
— Това не е мое!
Вече беше започнал да разбира, но все още не можеше да повярва, протестираше, но не можеше да говори, сякаш му бяха натъпкали в устата гъста безвкусна овесена каша, принуждаваха го да я гълта и отново тъпчеха, той се давеше с думите им, давеше се със своята безпомощност, дърпаше се, а те засега си вършеха бързо работата — привична, рутинна.
— Така. Разтваряме.
Олющиха черния тънък целофан, а вътре — малки найлонови пакетчета с пластмасови ципове — пликчета с кокаин.
— Я виж ти. Вече разфасовано. Значи приготвено за продажба. Хайде, да броим. Така, младежи, всичко е пред вас! Едно, две, три…
Свидетелите тежко въртяха очи, следяха послушно как лейтенантът прехвърля с пинцети пакетчетата прах върху кантара. Не възразяваха: нали се трупаше върху кантара на Иля, а се сваляше от техния. Всеки за себе си.
— Подхвърлили са ми го! Той ми го е подхвърлил! — Иля най-после успя да преглътне кашата. — Какво има там?! Какво има в пакетчетата?!
— За това ще попитаме специалистите.
Иля разбра след това какво е имало там: животът му, стрит на прах, ето какво. Член двеста двайсет и осми, точка първа. Подготовка за пласиране на наркотични вещества. Кокаин.
— Така. Свидетелите. Подписваме тук. Пьотър! Внимателно събираме веществените доказателства. Гледай да не изтриеш случайно пръстовите му отпечатъци. Това е, давай тук бойците.
— Това не е мое! Защо не ме тествате?! Нали тук имате лекари! Нека ми направят анализи! Нека ми вземат кръв! Чист съм!
— После ще вземат, не се вълнувайте — обеща му мустакатият. — Та ние и сами виждаме, че сте в нормата. Но това няма никакво значение. Та нали вие, дилърите, сте тук на работа, така да се каже? Нужен ви е трезв ум. И чисти ръце! Точно като при нас. Това е всичко, Петя, прибирай го, че ни чака още работа! — С дебелите си пръсти, с плътния си глас той взе и натика Иля в месомелачката, в улея за месо и докато Иля се мяташе и пищеше, го намести нежно и надеждно в спиралата, а лейтенантът Петя завъртя ръчката.