Докато го водеха към колата, Петя издърпа нагоре окованите в белезници ръце на Иля. И разговаряше със себе си.
— Така ти се пада, гадино. Така ти се пада, шибаняк. За седем години ще те затворят, пале. Ще топлиш наровете, ще ти дойде акълът в главата. Ще се научиш как да се държиш. Ще обясняваш на хората в зоната кой какви права има.
— Ще има съд! Нищо няма да докажеш пред съда! Чист съм! Никога не съм взимал наркотици! И никога не съм правил! — разговаряше сам със себе си Иля.
Но съдийката не се интересуваше от тия неща. На нея й стигаше другото: шест пакетчета по два грама, черна обвивка с отпечатъци от пръсти, показанията на свидетелите и на къдравия лейтенант. Младши лейтенант от Федералната служба за контрол на наркотиците Хазин, Петър Юриевич. Майка му научи името чрез адвокатите по делото. Те й казаха: „Бутнете им нещо, ще размислят“. Но мама нямаше какво да им бутне.
А лейтенантът позна точно за седемте години.
— Кучка! — викаше шепнешком Иля през сълзи, докато обявяваха присъдата и когато я потвърдиха на обжалването през касационния съд. — К-кучка.
На процеса Хазин не се появи: Иля вече не му беше интересен, службата продължаваше. Съдийката се справи и без него. Всички изпълняваха плана.
Справиха се бързо и той замина за Соликамск.
3
Вече не му се пиеше.
Не можа и половината да изпие. Седеше в кухнята, гледаше телевизия. Телевизорът не отказваше да разговаря с него. Той е като някой откачен съсед: засечете ли погледи, не можеш му затвори устата и не можеш да избягаш. Бърбореше, гримасничеше, внушаваше страх. Но сега Иля се радваше на това буйство, на тази чужда гнилост. Нека си вие. В тишината чуваше себе си, а това беше още по-лошо.
Иля искаше да заспи, но водката не му позволяваше. Тя се беше превърнала в негов скелет, беше навлякла кожата му върху себе си, блещеше очите му срещу примигващия екран, движеше челюстите му, тъпчеше чучелото му с корав хляб, с безвкусен сивкавокафяв салам. Водката искаше нещо от него, но какво, Иля се страхуваше дори да си помисли.
След това краката му го отнесоха обратно при телефона.
Набра майчиния номер. Мобилния, който беше взела със себе си. Изчака седем позвънявания, десет. Много искаше да се свърже. После остави слушалката. Каза: „Ххъйиииххх“. Очите му пресъхваха.
Да отиде при нея? Да я прибере у дома? Поне да поръча превоз. Не е твърде далеч. Нали не трябва да я оставя там?
Не. Не можеше сега. После, по-късно. Сега нямаше сили да се оправя с всичко. Страхуваше се да замени спомена с труп.
Оставаше номерът, който още не беше опитвал да набере. На Серьога.
Натискаше бутоните тежко, бавно. Освен на Серьога нямаше на кого другиго да звъни. Тук не трябваше да сбърка.
Серьога веднага вдигна.
— Здравейте, Тамара Павловна.
— Серьог.
— Кой се обажда? Иля, ти ли си? Да не са те пуснали?
— Пуснаха ме. Ти… Тук в Лобня ли си? Или се махна?
— Тук съм си! Къде да ходя?
— А ние… Ще дойдеш ли у дома? Аз тук… Сам съм. Едва днес… Пристигнах.
— Да не би да поркаш там? Охо. Добре, приятел, само да се обадя на жената. Малкият ни нещо температура вдига… Но щом е такава работата! Ще ти звънна след малко, почакай.
Обеща и се обади. И след половин час вече стоеше в антрето.
Беше доста странен. Загорял, подстриган някак особено: на слепоочията избръснат, по средата перчем. Към всичкото това и добре поддържана брада; преди на Серьога нищо не му растеше по лицето, а сега изведнъж — брада.
Прегърнаха се. Той миришеше на свеж сладникав одеколон. Брадата ухаеше на нещо свое си, различно, и боцкаше.
— А Тамара Павловна къде е?
— Няма я. Да идем в кухнята.
Наля му чашка. Серьога веднага я пресуши, не тръгна да се превзема.
— Къде си загорял така?
— Ами ние тука… В Шри Ланка ходихме. Цялото лято проспахме, малкият не беше ваксиниран, отседяхме си на вилата, задръстихме се с руски колорит, разбира се, та Стася ме накара за рождения й ден да я заведа в Шри Ланка. Някаква нейна приятелка летяла дотам с мъжа си и много й харесало, така че препоръчва и тъй нататък. Та ние си бяхме заделили пари така или иначе, а пък и рублата сега малко подскочи, та нормално. Оставихме нашия човек при нейните родители, той с тях очевидно сега е на една вълна, и хукнахме двамата да караме сърф. Всичко е както разказваше приятелката й. Втора младост, да не повярваш. Две седмици минаха като един ден. Тоест, докато си там, ти се струва, че е минала половин година, времето едва-едва се влачи. А когато кацнеш на Шереметиево, излизаш изпотен и весел, а тук под краката ти химикали джвакат, в лицето ти бие сняг ли, дъжд ли, кожата започва да щипе, а пък и на родина понамирисва някак типично… И ти така: мамка му, може пък и цялата тая Ланка да ми се е присънила? Тенът, и той не стои дълго, нашето слънце, изглежда, изсмуква обратно витамин Д от кожата. Вземи налей пак, а?