Иля наля. Серьога гаврътна и втората чашка, пошари с поглед по масата за мезе, но не посегна към салама.
— Пък имаме и много работа, шефовете по принцип не обичат да дават отпуска през ноември, казват — не може ли да почакате един месец до празниците? Аха, всичките самолетни билети за празниците са разпродадени, а пък и цените на ЕърБиЕндБи са направо безумни, освен това ние искахме да посърфираме спокойничко, да влезем във форма, без свидетели, а по Нова година там не е океан, ами борш с австралийци, нали не само ние празнуваме Нова година, ами целият свят. Та му рекох: що ми се месите в личните дела, другарю командир — тоест не му го казах, разбира се, но гръмко си го помислих. А сега ми казва: продажбите ти за ноември наникъде, през следващата седмица можеш да спиш тук, ако трябва, но искаме цифри. И изведнъж малкият пипва в детската градина някаква зараза, на челото му можеш арматура да завариш, толкова пари. Стася веднага откачи, аз само с половин час закъснявам от работа, и се почва: ние тук с Тьома, а ти там, а ние с Тьома тук, а ти там, на тебе ти е все едно, изобщо не си човек, е, сам можеш да се досетиш. За самия Тьома много ми е жал — хлапето е на две години, температурата малко под трийсет и девет, а той не плаче, а се смее, бълнува ли, какво… Общо взето каква ти Шри Ланка, сякаш изобщо не съм летял никъде. А ти… Как си ти?
Серьога попита него, а погледна към телевизора. После към трохите от хляба. После през прозореца. Нито веднъж не го погледна в очите, помисли си Иля. Дори на лицето му не можеше да се задържи повече от секунда. Хлъзгаво, изглежда, му беше станало лицето.
— Аз как съм? Ами излязох.
— Колко години минаха?
— Седем.
— Да, точно. Седем.
Иля наля още по една. Сигурно му се искаше да е приятел и с този Серьога, както някога беше с другия. Да им се споят крайчетата. Водката е като ацетон, тя може да разтопи крайчетата на човек и през тези крайчета за кратко можеш да се съединиш с някого.
— А… — Погледът на Серьога се спря върху челото на Иля. — А как беше там, в зоната?
— Как. Нормално. Зона като зона.
— Да.
Искаше, но не можеше.
— Знаеш ли — рече той на Серьога. — Дай си за малко мобилния.
— Какво? А, да. Разбира се.
Припряно бръкна в джоба на дънките си. Извади тънко сиво огледалце.
— Седмица. — Прозвуча така, сякаш се извиняваше. — Почакай… Парола има. — Притисна пръста си към очертаните кръгчета бутони. После се сепна. — А, та тук вече с отпечатък може. Ето.
Подаде телефона на Иля някак неохотно. Той се взря в новите иконки.
— Ето оттук се звъни, това са съобщенията, Уотсап и така нататък, а това е интернет — посочи иконките Серьога, след като видя как Иля се колебае.
— Наясно съм! Ти какво, да не мислиш, че съвсем съм подивял?
Иля поглади с пръсти стъклото и промъквайки се между тясно наблъсканите бутони, набра внимателно.
— Ало?
— Вера! — Иля се надигна рязко, столът политна назад и започна да пада, но в кухнята просто нямаше къде да се пада и той остана килнат на една страна.
Иля излезе от кухнята, тресна вратата.
— Кой е? Иля?!
— Знаеш ли какво ми каза онзи задник в клуба? Какво ми каза тая кучка тогава, тая мърша?! Ето какво: в цепката на мацката ти ще бръкна и там ще потърся стоката, а ти ще стоиш и ще гледаш!
— Това вече няма никакво значение.
— Няма ли?! А какво има?! Ако те беше опънал там като някоя курва?! Ако ти беше пръснал шундата?
— Направил си каквото си направил, Иля. — Вера говореше твърдо. — Благодаря. Все тая. Отдавна не те обичам. Може и да съм гадина. Но и това няма значение. Никога няма да се върна при теб. Не ми звъни повече. От никакви телефони. Извинявай.
Иля сам й затвори. В гласа й долови нещо, заради което повече не можеше да иска от нея любов. В ушите му зазвънтя. От нейното „извинявай“ не му олекна. А се почувства така, сякаш упойката го пусна. Упойката премина, а вместо ръце — чукани. Край. Няма с какво да се хванеш.
Затвори спокойно.
А после се обърна и метна телефона със замах, така че той излетя чак на майната си, към майчиното легло, падна върху възглавницата.