— Наливай до дъно — изръмжа той на Серьога. — Ей ти там телефона, не се шашкай.
— Вера?
— Наливай, мамка му, не се меси. Вера, не Вера… Няма какво да любопитстваш. Ако нещо трябва, сам ще ти кажа.
— Добре, де. — Серьога послушно разля остатъка от водката: преля. — Илюха… Постановка ли ти направиха?
Иля се опомни.
— А ти… Ти как мислиш? Ти самият как смяташ?
— Аз? Ами смятам… Че си невинен. Но през последната година и половина с теб рядко се… Откакто постъпи в университета…
— Дай го пак. Дай ми телефона за малко, ти казвам.
Серьога послушно му подаде огледалцето си. Иля се наведе над иконките, неуверено ги плъзна надясно-наляво, после мушна с пръст.
— „В контакте“ имаш ли?
— Да, ето… Аха. Какво, там ви разрешаваха и „В контакте“ да висите? Не знаех, че е толкова хуманно…
— Всичко си има цена, разбираш ли? Особено телефонът. За телефона яко трябва да се бръкнеш… — Иля влезе в сайта.
Телевизорът работеше без звук. На екрана отваряше уста водещата на новините. Приличаше на огромно рибище в аквариум с източена вода. Рибата бързаше да разкаже колко хубаво се живее без кислород. Серьога гледаше рибешката мутра, опитваше се да разчете лъжите по устните й. Поседяха в тишината.
Но Серьога скоро започна да се върти, сякаш и на него му свършваше въздухът. И на него му се искаше да говори.
— А помниш ли как двамата с теб влязохме в гълъбарника на Букински? Кога беше това, в седми клас? В оня, който се намира до Верини, до железопътните линии? Когато собственикът започна да ни стреля от прозореца с въздушна пушка? Все се опитвам да си спомня защо всъщност влязохме вътре. Не сме имали намерение да ги печем тия гълъби! Може би за да ги пуснем на свобода? Да ги използваме като пощенски? Не си ли спомняш? Виждам го ясно, сякаш ми е пред очите. Тогава ме улучи в задника. Далече бях вече, дори дънките не успя да пробие, но остана синина…
— Не. Виж.
На екрана на телефона беше отворена снимка: къдрав младеж с тъмни вежди и гладка румена кожа, облечен в яркосиньо яке и колосана риза, притиска към себе си с борческа хватка мадама с издути устни и мигли като ветрила. Маншетът на ризата се отърква в жълт часовник.
Погледът на младежа беше сит и небрежен, но присвитите очи ясно показваха: той е от онези, които се тъпчат, но не пълнеят. Усмихваше се само с устата. Зад гърба му се хилеха неясни хора: сини мъже и червени жени.
Под снимката беше написано: „Днес с приятели сме първо в „Ървин“, после в „Хулиган“, кой идва с нас?!“.
— Ето. Ето тая гадина ме закопа. Всичко скалъпи.
— Защо?
— Защото. Друсан беше и аз го изложих пред всички. Тръгнах да споря. На тях нали знаеш какво им харесва? Да ги гледат в устата. Да им се подмазват. За нищо, мамка му. Само защото може. Ето това му е колата. Разлисти, разлисти. Ето, виж: тук е загорял също като теб. Докато началството ги е пускало, се е разкарвал до Тайланд. На лов. Виж го само. Надрусан със сигурност. Живот си живее, а? Сега е майор. Скоро сигурно ще стане подполковник.
— На него… На него всичко му е направо така, изкарано в мрежата? Мислех си, че ченгетата са ги позатегнали за тия работи… — обади се предпазливо Серьога.
— Зависи кой е. Преди беше написал собственото си име… Сега го е сменил с псевдоним. Но аз съм се регистрирал отдавна. В „Хулиган“, мамка му. Какъв е тоя „Хулиган“?
— На „Рочделска“. Едно такова място… Беше модно миналото лято. Там има какво ли не, това е бивша фабрика, огромна територия. Сега я преработват на офиси, ресторанти, всякакви такива.
— Ресторанти и всякакви такива… — повтори Иля. — А аз — духай супата. За някои палми, за други сопа, мамка му. Разказа ми се играта. На ти. Търпи. Свивай се. Между тези и онези. Не изпъквай. Всичко за тях. На задни лапи. Клубът. Стенвестникът. После се обяснявай с онези да не те пребият. Само и само да се уволниш. По-рано. По-бързо. Може би така трябваше да правя. На задни лапи. Може би тогава щях да успея. Но какъв щях да се върна тогава? Затова пък щях да успея. А ако не бях отишъл. Мерзавец. Гадина.
Той скочи и грабна втората бутилка, със замах отвъртя капачката и наля първо на себе си — догоре.
— Ей, слушай… — пребледня Серьога. — Аз, такова… Не мога. Стаска няма да ме разбере. Трябва да тръгвам вече. Хайде, ние…
— Сядай! — Иля премести бутилката, удари по масата, започна да налива в чашата на Серьога.
— Не, сериозно. Наистина. Освен това ми каза да купя „Панадол“ на малкия, че нашият свършил. Аз… Хайде утре да се видим. Или пък през уикенда. Щом се оправи малкият.