Иля си наля водка, без да отговори. Взе дистанционното, усили звука.
— Аз… Само на по чашка дойдох. — Серьога сръбна едва-едва. — Може ли да взема телефона?
Той се измъкна в антрето, облече си якето, сам си отвори.
— Ще държим връзка, нали? А ти си легни, поспи, Илюха.
Иля усили още повече звука.
Не чувстваше студ.
Мъгливата тъмнина заля като киселина къщите, обгърна ги, започна да ги смила. Лампите се включваха периодично, пестяха енергия. Прозорците на панелните блокове пръскаха кървава светлина, сякаш ги бяха ослепили с шило. Земята беше предателски хлъзгава. Снегът спря, но без него вятърът стана още по-неприятен. Хората се изпокриха. Само по спирките се хилеха някакви пингвини, очакващи ръждясалите снегоходи.
Краката се движеха сами, Лобня оставаше назад.
Късогледите коли забръмчаха, забелязали в последния момент Иля на банкета.
Отвътре също бълбукаше киселина.
Същата, която през първата година изгори цялата ципа на душата му. Така пареше, че той я неутрализира със смирение. Но и неутрализаторът му разяждаше душата. На спътника си във вагона беше казал, че е простил на Кучката, но това не беше цялата истина. Всъщност като че ли предлагаше сделка на Кучката: ще ти простя, ако мога да се върна в живота си. Отначало. А се върна в задънена улица.
Единствено Серьога го беше дочакал, но той самият вече не можеше да гледа Серьога, чак го втрисаше. Ненавиждаше го за това, че му беше станал чужд. За това, че седем години беше живял на върха, а самият Иля — на дъното. Отделно го мразеше заради съжалението му. Време беше и него да ампутира, докато не е заразил цялата му кръв. Изобщо всичко да отреже. Нека навсякъде останат чукани.
Но Серьога поне живееше своя живот, а не краден.
Тук проблемът беше с другия човек. С Петя Хазин. С Кучката.
С кого друг, ако не с него? Съдийката е безмозъчен и безсърдечен човек, на нея, като й връчат мантията, в гърдите й се отваря празнина. Съдът е устроен така, че да не оправдава никого: за оправданието се налага да се оправдаваш. А щом се е стигнало до съд, значи със сигурност ще осъдят. Съдиите са с изкуствени очи, противопоказно им е да гледат обвиняемите с живите си очи. Цялата защита на обвиняемия зависи от следователя. Ако не прекрати делото, преди да стигне до съда, край. А от съдиите защита няма, така че няма и смисъл да им се отмъщава. Това Иля вече го знаеше: в колонията го бяха научили.
До гарата дежуреше патрулка, но ченгетата се топлеха вътре, пазеха си бузите. А и тук се беше стекъл народ от цяла Лобня, в тая чорба не могат веднага да го прихванат, да го загребат.
Носеше ботуши, нормална шуба: негова, от студентските години. Стоеше му странно: сега му беше малко голяма, макар и да му беше окъсяла. Дали приличаше с нея на човек? Ако не го познават, как му стои, дали в гърба поне прилича?
Платформата беше покрита с лед, разяден от реактиви, вятърът тласкаше Иля под колелата на заледените товарни влакове, пътническите профучаваха край него, прозорците им се сливаха в един екран, в който течеше клип на живота на средната руска класа. В главата му дуднеше някаква танцувална мелодийка, Иля просвистяваше през зъби в такт с нея.
— Защо така с мен, гадино? За да увеличиш разкриваемостта? Да оправдаеш неуспеха? От скука? Защо?
Димитровската електричка се бавеше, оставяше време на Иля да размисли. Даже и да намери Кучката, какво ще му каже? Как ще го накара да го изслуша? Дали онзи ще тръгне да се отчита пред него по дело със седемгодишна давност? Дали изобщо го помни?
Ще си спомни. Ще го накара.
Само той има отговорите.
Можеш заради моментното удоволствие да отнемеш на човек младостта, за едното нищо да отрежеш от живота най-сочното парче — ще си платиш. Без да натикаш другия в прахта, не можеш да се почувстваш важна личност — ще си платиш. Можеш да блъснеш глупака с колата и да си продължиш, без да се оглеждаш — но и своя гръб дръж в готовност. Мислиш си, че шибаната ти система ще те защити с броня, мислиш си, че твоята хидра ще те прикрие, няма да позволи да отхапят главата на свой човек. Но всичко се случва.
Най-после хората на платформата живнаха: от мрака се появи нужният влак. Иля се качи в него, присви очи, започна да се стопля. Седалките бяха пълни с младежи, отиваха в Москва да купонясват. Пиеха бира, хихикаха и се целуваха. Иля ги гледаше и не разпознаваше в тях себе си.
Електричката затрака по релсите, градът изчезна, сега през прозорците се виждаше единствено същият този вагон в черен цвят и вече нямаше слизане от влака. Но Иля и не мислеше да слиза. Гравитацията го теглеше към Москва, той се изпоти: падаше към Слънцето. Трябваше да отиде там, трябваше да свърши нещо там. Не биваше да остава у дома, където бе твърде празно. Целият му живот за един миг се изпразни, вече нямаше за какво да се хване в него.