— Това… В „Квартирата“ ли беше? — сети се за някого Хазин.
— Да…. — рискува Иля. — В тоалетната. Може ли пак от него?
— Иля. Като че ли… Да. В „Квартирата“, точно така. Окей. Колко ще вземеш?
— Колко има?
— Дай да идем настрани, че сме много на открито…
Иля показа накъде да вървят — майорът го последва, както плъх следва свирка. Зад ъгъла имаше един поразкъртен вход — от сградата изгребваха вехториите, за да я задръстят с пари. Там, във входа.
— Е?
— Какво е… Двеста за грам. Качество като при Ескобар. Гледаш ли „Наркос“?
— Още не съм го гледал. — Иля бръкна в джоба, потърси — измъкна рублите.
Ето какъв въпрос ще зададе на Кучката: той изобщо помни ли, че преди седем години е прегазил живота на някакъв младеж? Въртеше му се на езика, но все му се искаше да дочака точния момент. Наблизо се смееха пиянски. Може да се домъкнат насам.
— Гледай го, ако ти попадне. Училището на живота в Колумбия! — Петя бръкна под ревера, до сърцето. И измъкна значката си. — Чети, шибаняк. Падна ми. На телефона се записва всичко.
Иля разстроено прибра парите обратно в джоба си, рече: „Ама аз нищо не съм направил…“, след това направо от джоба нанесе удар в меката брадичка на Петя с маминия месарски нож — тесен и наточен за тази самотна нощ. Петя избълбука и потече. Опита се да затисне дупката с ръка.
— Помниш ли ме? — попита го Иля. — Веднъж, преди седем години, пак бяхме двамата.
Петя се опита да поспори с Иля. Да го обвини или оправдае. Или може би просто да каже, че не, не помни. Но гласът му се изгуби. Искаше да излезе от входа, но Иля не го пусна, отблъсна го. Кучката приклекна, измъкна от скрития под мишницата кобур пистолет, но пръстите му бяха омекнали. Иля просто му взе пистолета. Петя се размърда, освести се, сети се за телефона. Вкопчи се в него, опита се да го отключи с отпечатък, но пръстът му беше омазан с кръв, телефонът не можеше да го разпознае. Иля приклекна до него. Светът вибрираше, сърцето тупкаше. Не можеше да се откъсне от Кучата смърт. Беше му страшно от безвъзвратността и сладко незнайно от какво; страх го беше от отмъщението и от това колко сладко се беше оказало.
— Е, какво ще кажеш? — попита той Кучката.
Петя започна да натиска бутоните, да въвежда паролата. Горния ред набра цифра по цифра, после долния. Едно, две, три. Седем, осем, девет. Хриптеше, просвистяваше, бълбукаше — и натискаше като побеснял. Пръстите се плъзгаха, айфонът се инатеше. Иля гледаше с опулени очи, докато те не го заболяха. Тогава му взе и телефона. На Петя му се зави свят, залитна, заби чело в стената, после в пода.
И тогава стана реално. И безумно. И го втресе.
Искаше му се да потъне в земята.
Изскочи от входа. Върна се. Петя трепереше, подритваше с крака. Тук вече нищо не можеше да се промени.
В процепа между сградите в асфалта имаше един изостанал чугунен канализационен капак. Иля го вдигна, издърпа Петя за краката и го пусна в мрака с главата надолу. Петя се стовари глухо, като чувал; Иля избърса ножа, хвърли го подир Петя. Затвори капака след Кучката, залости го. Мислеше бавно и накъсано. Събра сняг в ръцете си, започна да търка оплесканото от Петя във входа; от улицата го отмиваше дъждът.
Това не можеше да бъде поправено. Нищо не можеше да бъде поправено.
Движещите се отпред коли пръскаха мръсотия по предното стъкло, направо върху очната роговица. Чистачките скърцаха и свистяха, изрязваха в мръсотията дъга, но колите отпред отново заливаха пролуката със сивкавокафява мътилка.
— Нищо не се вижда в тая ваша Москва! — каза таксиджията. Иля седеше мълчаливо, очите му бяха натъпкани с мръсотия. Потърка ги: напразно.
От нищо не му олекваше. С никого не можеше да разговаря. Никой не можеше да отговори на нито един негов въпрос. Не съжаляваше. Не изпитваше страх. Нямаше удовлетворение. Отвън имаше вакуум, отвътре също. Безвъздушно бездушие. Прибираше се вкъщи просто защото трябваше да отиде някъде. Да отиде и да легне да спи. Да се събуди и да си пререже вените. Това изобщо не беше сложно, в зоната го бяха научили. В живота няма нищо сложно: и да се умира, е лесно, и да се убива, е просто. Нито от едното ще ти олекне, нито от другото.
— А знаеш ли за какво им е на американците Украйна? — бърбореше като фон таксиджията. — Защото днес-утре ще им изригне Йелоустоунът. Според всички прогнози. Те, разбира се, не говорят за това по телевизията, за да не предизвикват паника. Но се подготвят. И ето че тоя техният Държавен департамент спонсорира фашистите на Майдана, за да им предадат топли-топли своите хохли. Ще приемат дебилите в НАТО, ще вкарат своите танкове и самолетоносачи, после ще им го начукат с генно оръжие и дърво за всичките. А там ще пратят колонисти и изцяло ще го усвоят. Знаят, че Путин за нищо на света няма да ги пусне в Русия, защото той всичките им ротшилдовци на оная си работа ги въртеше. За ротшилдовците знаеш, нали? Ей!