На масата лежеше чуждият телефон. А до него — „Макаров“. На покривката имаше следи от пръсти. Седна, защото не го държаха краката. Започна да търка челото си. Обзе го тъга.
Налегна го махмурлук от убийството.
Вчерашният ден лежеше пред него в полароидни снимки — размазани, намачкани. Разбърка ги със затъпял поглед. Петя бълбукаше с дупка в шията. Падаше в шахтата. Мазна ивица на бетонния под. След това отново стоеше пред него жив, хитър. Питаше дали Иля е гледал някакъв филм. После му подаваше пистолета си с кашкавалени пръсти. Очите му. Безпомощен, изгубен. Земната ос, забита в гърлото на Петя, светът се върти като пумпал. Небостъргачи като фарове в мъглата. Всичко е в мъгла. Червени пари. Намръщен таксиджия.
Иля си наля вода от чешмата: течеше ръждива, на вкус беше такава, сякаш му бяха избили зъб. Отвори прозореца, защото въздухът беше вкиснал.
Защо? Какво ще промени това? Защо?!
Грешка. Грешка!
И не може по никакъв начин да се върне във вчерашния ден, да улови вчерашното си аз за ръката, да го задържи вкъщи.
Взе телефона от масата. Да прочете новините: дали са намерили вече Кучката? За това задължително ще напишат. Паролата се беше набила в главата му, не можеше да я забрави.
Хем искаше да прочете новините, хем се боеше — а при включването си телефонът показа разговора с майката на Петя. Едва сега си спомни, че вчера й беше писал. А какво беше написал? Какво си й написал, тъпанар?!
— Здрасти, мамо. Домъчняло ми е.
— Сигурен ли си, че всичко е наред?
— Да. Просто се напих. Утре ще се чуем.
— Добре. Лека нощ.
Върна назад, погледна — няма пропуснати обаждания. Чакаше го да се наспи. Ще почакате още. Оставете ме да си събера мислите! Спя. Спя! Сега!
Потърси в Яндекс: Рочделска, убийство. Трехгорная манифактура, нападение. Всеки път, когато набираше, пръстите му трепереха. Ами ако ей сега излезе? Тогава какво? Тогава край.
Колко е сега часът? Единайсет. Нима дъждът за една нощ беше успял да измие асфалта както трябва? А входа? Във входа имаше кръв. Иля я беше размазал с мръсен сняг, но на дневна светлина тя ще пламне, ще пари очите. Днес е събота. Може пък в събота да не работят там?
Труп. Хазин. Клуб „Хулиган“. Полицай.
Няма; още не са го намерили. Или са го намерили, но още не са успели да съобщят на вестникарите. Но това не значи нищо. Щом роднините на Кучката разберат, че е изчезнал — веднага ще попаднат на Иля.
Не му се искаше да мисли за това; но и не биваше да се изплъзва от тези мисли.
Ще го намерят бързо. Ще вземат записите от охранителните камери. В Москва има сто и трийсет хиляди такива камери — докато Иля лежеше, ги бяха наслагали навсякъде. След новодошлите в колонията имаше много такива, които са били засечени от камерите и са били обвинени и осъдени. Всеки вход на блок в града се звери в теб с единственото си око, рови се в живота ти, по всички пътища окачени камери — следят, запомнят. Преди, казват, поне са виждали лошо, а сега са прогледнали. Какво беше мислил вчера?!
Нищо. За това как да се разправи с Хазин.
Иля се взря в себе си, в мътилката. Там нямаше състрадание за Кучката. Разкаяние за убийството също нямаше. Грехът не му горчеше. Искаше му се поне да почувства възтържествуването на справедливостта: та нали за пръв път в живота му Бог се беше извърнал настрани и Иля бе успял да въздаде справедливост по свой начин. Разплата, мамо? Не, нищо не беше възтържествувало вчера. Просто гадината пукна. Иля изпитваше погнуса от Кучката заради това, че Петя беше умрял грозно; гнусеше се и от себе си — от това, че беше всмукал смъртта му през сламка, като клубен коктейл в „Макдак“. И го беше яд на Кучката, че заради пробитото гърло не беше успял да поговори както трябва с Иля.
Но най-важното бе, че имаше такова усещане: край с него.
Няма къде да се дене.
Ще отворят люка, ще разпитат таксиджиите и край, на следващия ден ще почукат на вратата. Той трябва и да се разписва в полицията, а ако не се появи — участъковият ще дойде. Дори да не беше убил той Кучката, на него щяха да го припишат. Излезлите от зоната първи попадат под подозрение, а тук има и мотив.
Ето — уж си е вкъщи. Но това е като поредната полароидна снимка. Уловен в тъмнината миг. А в следващия ще натикат муцуната му в пода, ще му тъпчат лицето, ще му чупят ръцете, ще го повлекат подпухнал към затвора. Свободата свърши, преди да е успяла да започне. Кофти се беше справил с нея Иля.
Може да си купи водка и да чака, докато пристигнат. Може и сам да отиде със самопризнание, чистосърдечно да си напише всичко.
Какво ще стане? В най-добрия случай — ще поеме обратно по железопътната линия. Безвъзвратно. За отмъщение срещу ченге ще му дадат доживотен. Докато срокът на присъдата е преброим, можеш да поддържаш човешкото в себе си, да му подухваш, за да тлее. Ако срокът е безкраен — скоро ще угасне. В зоната човешкото много пречи. Пазят го заради свободата. Ако няма свобода — най-добре да се угаси, докато пандизчиите не са го удавили в пикня.