Ако не е доживот, ами, да речем, двайсет години… Петнайсет! Кой тогава ще излезе вместо Иля от зоната? Къде ще излезе?
От прозореца миришеше на зима. След дъждовната нощ отново беше сковал студ. Иля се подаде през прозореца да вдъхне кислород. Навън бяха настъпили промени: бялото небе се беше повдигнало, светът се беше разтворил. Виждаше се, че над Лобня има и други етажи, че тук нищо не свършва. В света имаше неща за вършене за сто години напред.
Вече се виждаха релсите, виждаше се депото, а насред депото — тухлена водонапорна кула, за която в предучилищна възраст смяташе, че е останка от крепост. А зад нея сега — в дневната прозрачност — бяха изникнали непознати сгради на двайсет и пет етажа. Не, Лобня не беше същата. Не се беше вкаменила тогава, когато го бяха отвели. Движеше се, растеше. Чужд му беше вече този град. А след двайсет и пет години щеше да е направо извънземен.
Не е добре да няма къде да се върне.
Но най-важното е да не се връща в зоната.
Безумно, безумно страшно му се струваше внезапно да се озове затворен завинаги в мазно-решетъчния сандък, страхуваше се да се лиши от пространство, от въздух, от гледката с блоковете, от правото да се вози във влака, да ходи по улиците, да гледа в човешките лица, от правото да гледа момичетата, от правото отново да се озове у дома, да вдиша в себе си този домашен дух. Само навъсени мутри, сиви униформи, безпросветен мраз вместо ум и сърце, злите хитри правила на затворническия живот, опънати като мрежа във всяка една секунда: само дебнат да се закачиш, да се заплетеш, да започнеш да се дърпаш, за да те ограбят, да ти натъпчат в устата мръсни парцали и да те изнасилят, да те омажат с лайна и да ти се присмиват с гнилите си зъби. Само така човек може да се справи с унижението и унищожаването си: като предава унижението нататък, като омазва с лайна другите; иначе няма да го пусне.
Но за убийството на ченге се полагаше друга зона: до живот, със специален режим. Измислена така, че да докара човек до самоубийство — в килиите денонощно грее ослепителна светлина, половин час на ден излизане на въздух, непрекъснати обиски, не разрешават дори да свикнеш със съкилийниците — непрекъснато разместват, при излизането от килията — мутрата в пода, ръцете горе, винаги на бегом — и никога няма да ти позволят да се самоубиеш.
Вчера му се беше сторило, че му е все едно.
Днес само от мисълта за зоната го обхващаше такъв ужас, сякаш го душаха с найлонова кесия.
Да бяга. Да се мята веднага на влака, докато още не са го пуснали за издирване. Да скочи някъде… Около Ярославъл или… Да се изгуби там из селата. В някоя изоставена къща. Или с кола е по-сигурно. Но ще му излезе по-скъпо, кой ще го качи без пари? Трябва… Трябва да се облече. Докато не е станало късно.
Видя отново омацаното си яке; с него не ставаше. Нещо друго, топло… Зима е все пак. И продукти ще вземе. В раница… Дали майка му има раница?!
Но докато ровеше в шкафа, се разколеба. Няма у кого да се скрие. На село всичко е като на длан, пришълците веднага се забелязват. В града без пари и два дни не може да се изкара. А парите вече свършват.
Погледна отново през прозореца: няма ли полицейски коли? Зарови се отново в интернет: „Рочделска“, Трехгорка, Хазин, убийство. А телефонът! Нали могат да го проследят по телефона? Могат, разбира се. За нула време ще го засекат. Да го изхвърли? Да го изключи, да го изхвърли. Идиот, как още вчера не се сети за това?!
Вчера му беше все тая. А днес имаше усещането, че е поднесъл по поледицата край парапета на Москва река зад волана на паянтов китайски автомобил, гмурнал се е в тъмната вода, електриката е блокирала, вратите са заключени, през решетките на климатика нахлува натрошен лед. Един вид си още жив, но и вече си мъртъв, задавен с лед. Няма измъкване. Не можеш да избягаш.
Внезапно телефонът в ръката му завибрира. Беззвучно; но това подейства още по-ужасно на оголените му нерви.
МАМА.
Иля се взираше в екрана. Искаше му се да тикне телефона в боклука или под вода, за да може да се задави и да млъкне. Да вдигне? Да прошепне нещо? Че е на заседание. На среща. При началството. Днес е събота, каква среща? Иля бързичко се опита да си спомни Петиния глас, Петиното произношение. Имаше ли в него нещо особено? Като че ли имаше френско „р“ и гласът му беше по-висок.