Хю Хауи
Тел
Първа част
1
Децата си играеха, докато Холстън се изкачваше към смъртта си. Чуваше ги как пищят тъй, както пищят само щастливите деца. Те топуркаха лудешки отгоре, а Холстън вървеше бавно — всяка негова стъпка по спираловидното стълбище беше методична и тежка и металните стъпала звънтяха от старите му ботуши.
Стъпалата, както и ботушите на баща му, бяха износени. Боята по стълбите се беше запазила тук-там, по ъглите и от долната страна — на местата, които не бяха докосвани. От движението по останалата част от стълбището се вдигаха облачета прах. Холстън усещаше вибрациите по перилата, които бяха изтрити до голия метал. Това винаги го беше удивявало — как вековете допир от голи длани и влачещи се крака могат да износят здравата стомана. Предполагаше, че това става молекула по молекула. Всеки живот беше изтърквал стоманата слой след слой, дори ако силозът на свой ред беше угасил този живот.
Всяко стъпало беше леко вдлъбнато от движението на поколенията и ръбът му беше загладен като нацупена устна. В средата не беше останала почти никаква следа от малките диаманти, на които някога се дължеше здравината на стъпалата. Отсъствието им можеше да бъде отгатнато само по следите от всяка страна — малките пирамидални издутини с остри ръбове и точици останала боя, които стърчаха от равната стомана.
Холстън вдигна стария си ботуш от старото стъпало и пристъпи нагоре. След това го направи отново. Мислите му се насочиха към онова, което бяха сторили неизброимите години — как бяха отстранявали молекула след молекула и живот след живот, превръщайки ги във фин прах. И не за пръв път той си каза, че нито животът, нито стълбището трябва да съществуват по този начин. Ограниченията на тази дълга спирала, която преминаваше през погребания силоз като — сламка в стъкло, не бяха предвидени за такава честа употреба. Както по-голямата част от цилиндричния им дом, явно и тя е била направена за други, които отдавна бяха забравени. Според Холстън онова, което сега хиляди хора използваха като оживена артерия за движение нагоре-надолу в безкрайно повтарящите се дневни цикли, изглеждаше по-подходящо да бъде употребявано само за спешни случаи, и то от не повече от няколко дузини обитатели.
Подмина още един етаж с общи спални помещения във формата на пай. Докато Холстън се изкачваше за последно през останалите няколко нива, веселите детски шумове отгоре станаха дори по-оглушителни отпреди. Това беше смехът на младостта, на душите, които още не бяха осъзнали къде живеят, които още не усещаха от всички посоки натиска на пръстта и чиито съзнания още далеч не бяха погребани, а живи. Живи, свежи и надаващи радостни звуци, които кънтяха надолу по стълбата и никак не се връзваха с онова, което правеше Холстън, и с твърдото му решение да излезе навън.
Когато наближи горното ниво, един детски глас се извиси над останалите и Холстън си спомни детството си в силоза — училището и игрите. По онова време задушаващият бетонен цилиндър с безкрайните етажи от апартаменти, работилници, хидропонни градини и пречиствателни зали с плетеници от тръби му изглеждаше като огромна вселена — безкрайно пространство, което човек никога не би могъл да изследва изцяло, лабиринт, в който той и приятелите му можеха да се загубят завинаги.
Но тези дни бяха отминали преди тридесет години. Детството на Холстън сега му се виждаше като нещо, случило се преди два или три живота, нещо, което е доставяло радост на другиго. Не на него. Беше прекарал целия си живот под тежестта на задълженията си на шериф, опитвайки се да блокира това минало. А напоследък беше настъпил третият етап от живота му — таен живот, различен от детството и от работата му като шериф. Последните слоеве от неговата същност бяха смлени и превърнати в прах. Беше прекарал три години в тихо очакване на онова, което никога нямаше да настъпи, и всеки ден от тях беше по-дълъг от кой да е месец от по-щастливите му предишни животи.
На върха на спираловидното стълбище Холстън почувства под ръката си края на парапета. Извитият прът от протрита стомана свърши, когато стълбището стигна до най-широките помещения в целия комплекс на силоза — кафетерията и фоайето в съседство. Веселите писъци сега се чуваха от същото ниво, на което беше той. Между разхвърляните столове се стрелкаха ярко облечени фигурки, които играеха на гоненица. Шепа възрастни се опитваха да въведат ред в хаоса. Холстън видя Дона да взима от тебеширите и пастелите, разхвърляни върху шарените плочки. Съпругът й, Кларк, седеше зад една маса, върху която бяха наредени чаши със сок и купички с курабийки от царевично брашно. Той помаха на Холстън от другия край на помещението.