Той погледна отново към жена си. Все още не разбираше нейната лудост и това й решение. Какво като беше открила изтрити програми, благодарение на които световете на компютърните екрани изглеждат като истински? Какво означаваше това? Защо трябваше да прави това?
— Защо? — попита я той. — Защо постъпи по този начин? Защо не дойде при мен? Трябва да има и по-добър начин да разберем какво става. Можехме да започнем, като разкажем на хората какво си намерила на онези дискове…
— И да сме онези, които ще сложат началото на следващия голям бунт? — засмя се Алисън.
Някаква част от лудостта все още беше в нея или може би това беше просто остро чувство на безсилие и кипящ гняв. Навярно това огромно предателство на толкова много поколения я бе накарало да стигне до ръба.
— Не, благодаря. — Смехът й утихна. — Изтрих всичко, което открих. Не искам те да знаят. Проклети да са, ако останат тук. Ще се върна само за теб.
— От там не можеш да се върнеш — сопна й се Холстън. — Мислиш си, че пропъдените са все още навън? Мислиш си, че те сами са решили да не се връщат, защото се чувстват предадени от нас?
— А защо според теб чистят? — попита Алисън. — Защо взимат телчетата и се захващат за работа без колебание?
Холстън въздъхна.
Той почувства как гневът го напуска.
— Никой не знае защо — призна.
— Но ти какво мислиш'?
— Говорили сме за това — отвърна той. — Колко пъти сме го обсъждали?
Сигурен беше, че всички двойки обсъждат своите теории, когато са сами. Отмести поглед от Алисън и си припомни онези времена. Погледна стената, видя къде е луната и прецени колко е часът. Времето им беше ограничено. Утре съпругата му щеше да изчезне. Тази проста мисъл често го пронизваше като светкавица, преминаваща през буреносни облаци.
— Всеки има своя теория — продължи той. — Безброй пъти сме споделяли своите. Нека просто…
— Но сега ти знаеш нещо ново — прекъсна го Алисън, пусна ръката му и отмести косата, паднала върху лицето й. — Двамата с теб знаем нещо ново и всичко си идва на мястото. Идва си точно на мястото. И утре аз ще го знам със сигурност. — Тя се усмихна и потупа ръката му, сякаш той беше малко дете. — И един ден, любов моя, ти също ще го знаеш.
6
Първата година без нея Холстън беше чакал. Бе се доверил на лудостта й, не вярваше, че онова там, на хълма, е Алисън, и се надяваше, че тя ще се върне. Беше прекарал първата годишнина от смъртта й в почистване на килията за задържане и миене на жълтата врата на въздушния шлюз. Ослушваше се за някакъв звук, някакво почукване, което би означавало, че духът на жена му се е завърнал, за да го освободи.
Когато това не се случи, той започна да се замисля за алтернативата — да я последва. Беше прекарал достатъчно дни, седмици и месеци в преглеждане на нейните файлове. Четеше информацията, която тя беше събрала, успяваше да открие смисъл само в част от нея и накрая и той самият взе да губи разсъдъка си. Започна да вярва, че светът му е една лъжа, а без Алисън в него той нямаше нищо, за което да живее, дори и да беше истински.
Втората годишнина от смъртта й беше белязана от неговото малодушие. Той отиде на работа, готвеше се да изрече отровните думи и да разкрие желанието си да отиде навън, но в последната секунда ги преглътна. В онзи ден двамата със заместник Марнс излязоха да патрулират и тайната за това колко близо се бе оказал до смъртта го изгаряше отвътре. Това беше дълга година на малодушие, защото не бе оправдал очакванията на Алисън. Първата година тя се беше провалила, а втората — той. Но това повече нямаше да се случи.
Сега, година по-късно, той беше сам във въздушния шлюз, облечен в костюм за почистване и изпълнен със смесица от убеденост и съмнение. Силозът беше херметично затворен зад гърба му. Онази дебела жълта врата беше здраво залосте- на и Холстън си помисли, че не си е представял, че ще умре по този начин, нито пък е искал да му се случи нещо такова. Беше смятал, че ще остане в силоза завинаги и останките му, както и останките на родителите му, ще подхранят почвата на фермата с пръст на осмия етаж. Сякаш преди цяла вечност беше мечтал за семейство, за собствено дете, беше си фантазирал за близнаци или за още една печалба от лотарията и за съпруга, с която да остарее…
От другата Страна на жълтата врата прозвуча свирка, предупреждаваща всички освен него да напуснат помещението. Той трябваше да остане. Вече нямаше къде да отиде.
Камерите с аргон изсъскаха и изпълниха цялата стая с инертен газ. Минута по-късно Холстън вече усещаше налягането на въздуха, докато костюмът за почистване се нагъваше плътно около ставите му. Той вдъхна кислорода, който циркулираше в шлема му, изправи се пред другата врата — забранената врата, онази към ужасния външен свят — и зачака.