Буталата дълбоко в стените издадоха метален стон. Жертвените найлонови завеси, покриващи вътрешността на въздушния шлюз, се набръчкаха от налягането на насъбралия се аргон. Тези завеси щяха да бъдат изгорени в шлюза, докато Холстън почистваше. Преди падането на нощта тази зона щеше да бъде излъскана и подготвена за следващото почистване.
Огромните метални врати пред него потрепериха и после между тях се появи ивица от невероятен простор, която се разширяваше, докато вратите се отдръпваха встрани. Нямаше да се отворят докрай, както са били проектирани първоначално — опасността от нахлуващ вътре въздух трябваше да бъде сведена до минимум.
Течението от аргон свистеше през процепа и се превърна във фучене, когато той се разшири. Холстън се приближи към отвора, ужасен от самия себе си, че не може да се сдържи, така както в миналото беше озадачен от постъпките на другите преди него. Беше по-добре да излезе и да види веднъж света със собствените си очи, отколкото да бъде изгорен жив заедно с пластмасовите завеси. Беше по-добре да оцелее още няколко мига.
Веднага щом отворът стана достатъчно широк, Холстън се промъкна през него, а костюмът му се закачаше и триеше във вратите. Около него се образува воал от мъгла, докато аргонът се кондензираше в околния въздух, който беше с по-ниско налягане. Той се запрепъва слепешката напред, като размахваше ръце през мекия облак.
Докато все още беше сред тази мъгла, вратите заскърцаха и започнаха да се затварят. Воят на свирката вътре беше заглушен от натиска на дебела стомана върху стомана и Холстън остана заключен навън заедно с токсините, а вътре в шлюза вече бушуваше пречистващият огън, унищожаващ всяка зараза, която можеше да се е промъкнала от външния свят.
Холстън се озова на дъното на бетонна рампа, която водеше нагоре. Имаше усещането, че времето няма да му стигне — някъде в основата на черепа му непрекъснато пулсираше едно предупреждение, което му напомняше: „Бързай! Бързай!“. Животът му изтичаше. Той тежко се заизкачва нагоре по рампата, объркан от това, че все още не е на повърхността — толкова беше свикнал да вижда света и хоризонта от кафетерията и фоайето, които бяха на същото ниво като въздушния шлюз.
Той се затътри нагоре по тясната рампа, от двете страни на която имаше стени от нащърбен бетон. Визьорът му се изпълни с объркваща ярка светлина. В края на рампата Холстън видя рая, в който беше осъден да остане заради простичкия грях, който беше сторил — да се надява. Той се завъртя, оглеждайки хоризонта, и главата му се замая от гледката на толкова много зелено!
Зелени хълмове, зелена трева, зелен килим под краката му. Холстън се задави в шлема си. Беше зашеметен от гледката. Над зеленината беше надвиснало небе с точно онзи син оттенък, който го имаше в детските книжки. Облаците бяха снежнобели и във въздуха се усещаше движението на разни живи неща.
Холстън се въртеше на всички страни, като се опитваше да възприеме видяното. Внезапно си спомни, че и жена му бе направила същото — беше я наблюдавал как бавно и тромаво се върти, сякаш се е загубила или е объркана и се чуди дали изобщо да се заеме с почистването.
Почистването!
Холстън се пресегна и свали телта от гърдите си. Почистването! Внезапно го осени зашеметяващо прозрение — разбра защо. Защо го правеха!
Погледна към мястото, където винаги беше предполагал, че се намира кръглата стена на най-горния етаж на силоза, но, разбира се, тази стена беше затрупана. Единственото, което се извисяваше пред него, беше една малка бетонна могила — кула, висока не повече от два-три метра. От едната й страна имаше метална стълба. От върха й стърчаха антени. А върху страната срещу него той видя широкоъгълните обективи на мощните камери на силоза. Когато се приближи, откри, че такива обективи има върху всички страни.
Холстън приготви телта и се приближи до първия. Представи си как изглежда от кафетерията, как се навежда напред и образът му става огромен. Беше наблюдавал жена си да прави същото нещо преди три години. Спомни си как тя помаха. Тогава си помисли, че просто иска да запази равновесие, но дали всъщност не се беше опитвала да му каже нещо? Дали не се е усмихвала широко, скрита зад сребърния визьор, както правеше той в момента? Дали сърцето й е биело, изпълнено с глупава надежда, докато е пръскала лещите, докато ги е бърсала и търкала, преди да ги покрие със защитен слой? Холстън знаеше, че кафетерията е празна — не беше останал никой, който да го обича достатъчно, за да го наблюдава, но въпреки това помаха. Не изпитваше суровия гняв, който си бе представял, че изпитват повечето почистващи. Причината за това не беше осъзнаването, че онези вътре в силоза са осъдени, а той, осъденият, е пуснат на свобода. Нито пък чувството, че ги е предал, бе онова, което караше ръката му да търка с телчето, правейки кратки кръгови движения. Беше от съжаление. Съжаление и спонтанна радост.