Холстън заопипва закопчалките отзад на шлема си. Зачуди се дали не е използвал всичкия си въздух. Дали не се задушаваше? Дали не беше отровен от собственото си издишване? Разбира се! Защо биха му дали повече въздух, отколкото му е нужен за почистването? Мъчеше се да откопчае закопчалките с неудобните ръкавици. Не бяха предназначени за това. Ръкавиците бяха част от костюма, който беше едно цяло, с двойни ципове и велкро. Не беше направен да се сваля, не и без чужда помощ. Холстън щеше да умре в него, да се отрови, задавен в собствените си газове, и сега изпита истинския страх от затварянето. Усещането в силоза далеч не можеше да се сравнява с ужасното чувство, което изпитваше, докато се бореше да се освободи, гърчейки се в този ковчег, направен по негова мярка. Въртеше се и удряше закопчалките, но дебелите пръсти на ръкавиците бяха твърде големи. А слепотата само влошаваше нещата и му създаваше усещането, че е в капан и се задушава. Отново се присви от болка. Наведе се, зарови ръце в пръстта и напипа през ръкавицата си нещо остро.
Започна да тършува, за да открие предмета, и накрая го намери — назъбен камък. Инструмент. Холстън се опита да се успокои. Годините, прекарани в усилия да налага спокойствие на другите и да внася стабилност в хаоса, му се отплатиха. Той внимателно хвана камъка, ужасен да не го изпусне, както беше сляп, и го стовари върху шлема си. За миг се замисли дали да не пререже ръкавиците си с парчето скала, но не беше сигурен дали достатъчно дълго ще е на себе си и дали ще му стигне въздухът. Смушка с върха на камъка бронирания си врат точно там, където предполагаше, че се намират закопчалките. Чу се трясък. После отново. И отново. Той спря, за да опипа с дебелия пръст на ръкавицата си. Отново му се повдигна. Прицели се по-внимателно. Този път вместо трясък се чу щракане. С махането на едната страна на шлема се появи ивица светлина. Холстън се задави от спарения въздух, който беше издишал. Премести камъка в другата си ръка и се прицели във втората закопчалка. Два нови трясъка, преди да уцели, и шлемът беше свален. Холстън можеше да вижда. Очите му пареха от усилието и от задъхването, но можеше да вижда. Той примигна през сълзи и се опита да поеме дълбока, чиста и живителна глътка син въздух.
Вместо това получи нещо, което наподобяваше юмрук в гърдите. Холстън се задави. Повърна слюнка и стомашни киселини, сякаш самите му вътрешности искаха да излязат навън. Светът около него беше станал кафяв. Кафява трева и сиво небе. Нямаше зелено. Нямаше синьо. Нямаше живот.
Той падна настрани върху рамото си. Шлемът му лежеше отворен пред него, а визьорът му беше черен и безжизнен, през него не се виждаше. Объркан, Холстън се пресегна да го вземе. Външната страна на визьора беше покрита със сребристо, а от вътрешната нямаше нищо. Нямаше стъкло, само груба повърхност. В нея влизаха и излизаха жици. Един потъмнял дисплей. Мъртви пиксели. Повърна отново. Немощно забърса устата си и погледна надолу по хълма. Видя света със собствените си очи, такъв, какъвто е и какъвто винаги бе знаел, че е. Пуст и мрачен. Пусна шлема и с него лъжата, която беше носил със себе си от силоза. Умираше. Токсините го разяждаха отвътре. Примигна към черните облаци над главата си, които се скитаха като диви зверове. Обърна се да види колко далеч е стигнал и на какво разстояние е билото на хълма и тогава видя нещото, в което се беше ударил, докато пълзеше. Спящия камък. Във визьора му го нямаше. Той не беше част от лъжата върху онзи малък екран, показващ една от програмите, които Алисън беше открила.
Холстън протегна ръка и докосна предмета пред себе си, белият костюм се разпадаше, сякаш беше някакъв трошлив камък, и той вече не можеше да държи главата си изправена. Сви се от болка, докато бавната смърт го връхлиташе, прегърна онова, което беше останало от жена му, и с последния си агонизиращ дъх се запита как ли изглежда тази смърт за онези, които могат да я видят — сгърченото му угасване в черната пукнатина на безжизнения кафяв хълм, докато над него мълчалив и изоставен се извисява рушащият се град.
Какво ли щяха да видят онези, които бяха избрали да гледат?
Втора част
8
Иглите й за плетене бяха прибрани по двойки в кожени торбички — две еднакви дървени пръчки, сложени една до друга като фините кости на китката, обвити в изсъхнала и древна плът. Дърво и кожа. Артефакти, предавани от поколение на поколение като улики. Безвредни намигания от нейните предци, безобидни като детските книжки и дърворезбите, които бяха оцелели след бунта и чистката. Всяка улика стоеше като малко напомняне за свят отвъд техния, свят, в който сградите се извисяваха над земята като развалините, които се виждаха зад сивите и безжизнени хълмове.