Лукас вдигна поглед към лампите над главата си, които светеха равномерно и не примигваха. Защо тя не му се обаждаше?
Нокътят му закачи едната червена черта и обели парченце от нея. Восъкът се завря под нокътя му, но хартията отдолу си оставаше оцветена в кървавочервено. Нямаше как да го изтрие, да го почисти и отново да върне нещата такива, каквито са били…
От радиостанцията се разнесе стрелба, Лукас отиде при рафта, където беше монтирано малкото устройство, и се заслуша в заповедите, които се крещяха, и виковете на хората, които умираха. Челото му стана лепкаво от пот. Знаеше какво е усещането да дръпнеш спусъка и да сложиш край на нечий живот. Почувства празнота в гърдите си и слабост в коленете. Лукас се опря с хлъзгави длани на полицата и погледна към предавателя, който стоеше в заключената си клетка. Копнееше да се обади на тези хора и да им каже да не го правят, да спрат цялата тази лудост, насилието и безсмислените убийства. Върху всички тях можеше да се появи червен кръст. От това трябваше да се страхуват, а не един от друг.
Докосна металната клетка, която не му позволяваше да контролира радиостанцията, и си даде сметка колко истина се крие в това и колко глупаво би било да се опитва да го каже на всички останали. Беше наивно и нямаше да промени нищо. Беше твърде лесно да действаш под влиянието на краткотрайна ярост, застанал зад дулото на пушката. Предотвратяването на изчезването на човешкия вид изискваше нещо различно, нещо, в което има повече далновидност и невъобразимо търпение.
Ръката му се плъзна по металната решетка. Той надникна към една от скалите. Стрелката сочеше към номер „18“. Имаше петдесет номера, разположени в шеметен кръг — по един за всеки силоз. Лукас напразно се опита да разтърси клетката, защото искаше да слуша нещо различно. Какво се случваше във всички тези далечни места? Вероятно безобидни неща. Шеги и разговори за дреболии. Клюки. Можеше да си представи трепета, който би изпитал, ако се намеси в някой от тези разговори и се представи на хора, които не са сред посветените. Щеше да им каже „Аз съм Лукас от силоз осемнайсет“. И тогава те щяха да поискат да разберат защо силозите имат номера. А Лукас щеше да им каже да бъдат добри едни с други, защото са останали толкова малко хора, както и че всички книги и всички звезди във вселената са безполезни, когато няма кой да ги чете и кой да се взира в тях през разкъсващите се облаци.
Остави радиото със звуците на войната, носещи се от него, и мина покрай бюрото с неговия настойчив конус светлина, обливаща онази мрачна книга. Провери ламаринените кутии за нещо, което би привлякло вниманието му. Не можеше да си намери място. Може би трябваше отново да потича между сървърите, но това означаваше, че пак ще се наложи да се къпе, а по някаква причина това се беше превърнало за него в непоносима досада.
Той приклекна в далечния край на рафтовете и започна да преглежда разхвърляните там купчини с документи, които не бяха в метални кутии. Тук от години се събираха написани на ръка допълнения към Завета. Бележки и напомняния към бъдещите водачи на силоза, инструкции и наръчници. Той извади наръчника за стаята за управление на генератора — онзи, който Жулиета беше написала. Преди седмици беше наблюдавал как Бърнард нарежда документите на полиците, споменавайки, че могат да се окажат полезни, ако положението дълбоко долу се влоши.
А от радиостанцията долитаха най-лошите новини.
Лукас отиде до бюрото си и изви стойката на лампата, за да прочете написаното на ръка вътре. Имаше дни, в които се страхуваше от обажданията й, страхуваше се да не го хванат, да не би Бърнард да отговори вместо него или тя да поиска от него неща, които той не можеше да направи и никога повече не би направил. А сега, когато лампите над главата му светеха постоянно, без да примигват, и не се чуваше никакъв звън, единственото, което искаше, беше тя да му се обади. Сърцето му жадуваше за това. Някаква част от него знаеше, че онова, с което се е заела, е опасно, че може да се е случило нещо лошо. В края на краищата тя живееше под червения X — знака, който означаваше смърт за всички под него.
Страниците на наръчника бяха пълни с бележки, които тя беше написала с остър графит. Той потри една от тях с пръст и усети вдлъбнатините. В действителност съдържанието беше непонятно за него. Настройки за скалите във всякакъв възможен ред, положения на клапаните, електрически схеми. Докато прелистваше страниците, той разбра, че наръчникът е проект, който доста наподобява неговите звездни карти, създаден от ум, който много прилича на неговия. Това осъзнаване направи разстоянието помежду им по-ужасно. Защо нещата не можеха да се върнат назад? Да се върнат към времето преди почистването, преди поредицата погребения. Всяка вечер тя щеше да излиза от работното си място и да сяда до него, докато той се взираше в мрака. Щяха да размишляват и да наблюдават, да разговарят и да чакат.