От списъка с мъже на име Джордж за период от осемнайсет години имаше само три смъртни случая. Единият мъж беше около петдесетгодишен, а другият — около шейсет. И двамата бяха умрели от естествена смърт. Лукас се сети да провери дали имат нещо общо с Жулиета, да види дали са имали някакви служебни взаимоотношения или пък може би роднински връзки.
И тогава видя третото досие. Това беше неговият Джордж. Нейният Джордж. Лукас знаеше, че е така. Пресметна, че ако мъжът беше жив, сега щеше да е на трийсет и осем. Беше умрял преди малко повече от три години, беше работил в Механичния и никога не се беше женил.
Потърси идентификационната карта и снимката потвърди страховете му. Беше хубав мъж, с квадратна челюст, широк нос и тъмни очи. Усмихваше се на камерата спокойно. Беше трудно да го намрази. Особено след като беше мъртъв.
Лукас провери причината за смъртта и видя, че е имало разследване, след което случаят е бил отбелязан като промишлен инцидент. Имало е разследване. Той си спомни, че е чувал нещо за Джулс, когато я назначиха за шериф. Нейната квалификация беше повод за спорове и напрежение и предизвика много слухове. Особено в Информационния. Но се говореше и че преди доста време е помогнала за решаването на някакъв случай и това е била причината да бъде избрана.
Това беше случаят. Дали е била влюбена в него, преди той да умре? Или след това се е влюбила в спомена за него? Той реши, че е първото. Лукас огледа бюрото за въглен, намери едно парче и записа номера на идентификационната карта и на досието на мъжа. Това беше нещо, с което да си запълни времето, и същевременно някакъв начин да я опознае по-добре. Щеше да го разсее поне докато тя не се обадеше отново. Отпусна се, издърпа клавиатурата в скута си и започна да рови.
74
Жулиета потрепери от студа, докато помагаше на Соло да се изправи на крака. Той се олюля и се подпря с две ръце на парапета.
— Мислиш ли, че можеш да вървиш? — попита тя.
Държеше под око празното стълбище, което се виеше спираловидно, нащрек за онзи другия, който беше някъде там, бе нападнал Соло и за малко не беше предизвикал смъртта й.
— Струва ми се, че да — отвърна Соло, докосна с длан челото си и разгледа кръвта по нея. — Не знам докъде ще мога да стигна.
Тя го поведе към стълбището. Миризмата на разтопена гума и бензин пареше в ноздрите й. Черният долен костюм беше все още влажен върху кожата й, дъхът й се носеше като облак пара пред нея и щом спреше да говори, зъбите й започваха да тракат неудържимо. Наведе се да вземе ножа, докато Соло се държеше здраво за извития външен парапет. Изглеждаше невъзможно да стигнат до Информационния. Дробовете й бяха изтощени от плуването, по мускулите й преминаваха спазми от треперенето и студа. А Соло изглеждаше още по-зле. Устата му беше увиснала, очите му се въртяха насам-натам. Сякаш почти не разбираше къде се намира.
— Можеш ли да стигнеш до участъка на заместника? — попита тя.
Жулиета беше прекарала много нощи там при набезите за снабдяване с материали. Килията за задържане беше странно удобно място за спане. Ключовете бяха все още в кутията — може би щяха да могат да отпочинат спокойно, ако се заключат вътре.
— Това колко нива са? — попита Соло.
Той не познаваше дълбоко долу толкова добре, колкото Джулс. Рядко дръзваше да се отдалечава толкова много.
— Десетина. Ще се справиш ли?
Той вдигна крак, за да направи първата стъпка, и пренесе тежестта си върху него.
— Мога да опитам.
Отправиха се на път само с ножа. Беше цял късмет, че той все още беше в Жулиета. Беше загадка как беше оцелял, докато тя се изтегляше нагоре през Механичния. Държеше го здраво, дръжката беше студена, а ръката й — ледена. Този прост готварски инструмент се беше превърнал в символ на нейната безопасност и бе заменил часовника й като необходимия предмет, който носеше винаги със себе си. Докато се качваха по стълбите, дръжката му тракаше по вътрешния парапет всеки път, когато тя се подпреше на него, за да запази равновесие. Другата й ръка беше обгърнала Соло, който с мъка взимаше всяко стъпало, като сумтеше и стенеше.
— Колко души са според теб? — попита тя, докато го наблюдаваше къде стъпва и хвърляше нервни погледи нагоре по стълбището.
Соло изсумтя.
— Не би трябвало да има никого. — Той леко се олюля, но Жулиета му помогна да се задържи. — Всички са мъртви. Всички.
Спряха да си починат на следващата площадка.