— Ти обаче успя — изтъкна тя. — След всичките тези години успя да оцелееш.
Той се намръщи, избърса брадата си с опакото на ръката. Дишаше тежко.
— Но аз съм Соло — каза той и тъжно поклати глава. — Тях ги нямаше. Всичките.
Жулиета погледна нагоре в шахтата, през пролуката между стълбите и бетона. Слабо осветеното в зелено стълбище се издигаше в плътния мрак. Тя стисна зъби, за да спрат да тракат, и се ослуша за някакъв звук, за какъвто и да е признак за живот. Соло с олюляване започна да изкачва следващата поредица стъпала. Жулиета побърза да го настигне.
— Колко добре успя да го видиш? Какво си спомняш?
— Спомням си… Спомням си, че си помислих, че изглежда точно като мен.
На Жулиета й стори, че го чува да хлипа, но може би това се дължеше на напрежението при изкачването на стъпалата. Погледна назад към вратата, която подминаха. Вътрешността беше тъмна, нямаше енергия от Информационния. Дали подминаваха етажа на нападателя на Соло? Дали зад гърба си не оставяха някакъв оживял призрак?
Тя много се надяваше да е така. Имаха да изминат голямо разстояние само до участъка на заместника и още повече до мястото, което можеше да нарече свой дом.
Изкачваха се мълчаливо в продължение на ниво и половина. Жулиета трепереше, а Соло сумтеше и се свиваше от болка. От време на време тя разтриваше ръцете си и усещаше потта от изкачването и от усилието да го подкрепя да не падне. Това би било почти достатъчно, за да се затопли, ако не беше влажният долен костюм. Освен това, след като изкачиха три нива, тя толкова огладня, че й мина през ума, че тялото й просто няма да издържи. То се нуждаеше от гориво, от нещо, което да изгаря, за да се затопли.
— Още едно ниво и ще трябва да спра — каза тя на Соло.
Той промърмори, че е съгласен. Усещането, че когато достигнат целта си, ги очаква почивка, беше приятно — така беше по-лесно да изкачват стълбите, защото бяха преброени и имаха край. На площадката на сто трийсет и втория етаж Соло използва решетката на парапета като стълба, за да се отпусне полека върху площадката. Когато задникът му се удари в пода, той се излегна по гръб и закри лицето си с ръце.
Жулиета се надяваше, че е получил само мозъчно сътресение. Беше виждала много такива случаи, докато работеше с мъже, които се правеха на твърде корави, за да носят каски, но се оказваше, че не са толкова корави, когато някой инструмент или стоманена греда ги удареше по главата. Единственото, което Соло можеше да стори, бе да си почива.
Проблемът с почивката беше, че тогава на Жулиета й ставаше по-студено. Тя започна да потропва с крака, за да възстанови кръвообращението си. Лекото изпотяване от изкачването сега работеше срещу нея. Усещаше въздушното течение по стълбището — студеният въздух отдолу минаваше над ледената вода като през естествена климатична инсталация. Раменете й потрепериха. Ножът в ръцете й така се тресеше, че отражението й върху сребристото му острие беше размазано. Щеше да й е трудно да се движи, ако останеше на едно място, това щеше да я убие. А все още не знаеше къде се намира този нападател и можеше само да се надява, че е под тях.
— Трябва да тръгваме — каза тя на Соло.
Погледна към вратата и тъмните прозорци зад него. Какво щеше да направи, ако точно в този момент някой излезеше навън и ги нападнеше? Как можеше да се надява да се бори с него?
Соло вдигна ръка и й махна.
— Върви — рече й. — Аз ще остана.
— Не, идваш с мен. — Тя потри ръце една в друга, духна върху тях и събра сили, за да продължи.
Отиде при Соло и се опита да хване ръката му, но той я издърпа.
— Още почивка — каза той. — Ще те настигна.
— Проклета да съм, ако… — Зъбите й тракаха неконтролируемо, тя потрепери и използва неволния спазъм за извинение да разтръска ръце, така че да раздвижи кръвта в крайниците си, след което довърши: — Проклета да съм, ако те оставя сам.
— Толкова съм жаден — оплака й се той.
Въпреки че беше видяла толкова вода, че й стигаше до края на живота й, Жулиета също беше жадна. Тя погледна нагоре.
— Още едно ниво и ще стигнем до долните ферми. Хайде. За днес стига толкова. Там ще намерим храна и вода и сухи дрехи, които да облека. Хайде, Соло, ставай. Не ме е грижа дали ще ни е нужна цяла седмица, за да се приберем у дома, но точно сега няма да се предадем.
Тя го хвана за китката. Този път той не се дръпна.
Мина цяла вечност, докато изкачат следващия ред стълби. Соло спираше на няколко пъти, облягаше се на парапета и гледаше безизразно към следващото стъпало. По врата му се стичаше прясна кръв. Жулиета потропваше със замръзналите си крака и се проклинаше. Всичко това беше глупаво. Беше постъпила толкова глупаво.