На няколко стъпала от следващата площадка тя остави Соло назад и отиде да провери вратите към фермите. Временните захранващи кабели, спускащи се от Информационния и пълзящи навътре, бяха наследство отпреди десетилетия, когато оцелелите като Соло бяха скалъпили каквото могат, за да отложат смъртта си. Жулиета надникна вътре и видя, че осветлението за растеж беше изключено.
— Соло? Ще ида да включа таймерите. Ти стой тук и почивай.
Той не отговори. Жулиета дръпна вратата и опита да пъхне ножа в металната решетка под краката си, като остави дръжката му да стърчи. Ръката й трепереше толкова силно, че й костваше значителни усилия дори да се прицели в цепнатината на пода. Тя усети, че долният й костюм мирише на изгоряла гума като дима от огъня.
— Почакай — спря я Соло.
Той задържа вратата отворена, седна и се облегна на нея, като така я опря в парапета.
— Благодаря — каза Жулиета и притисна ножа към гърдите си.
Той кимна и махна с ръка. Очите му се затвориха.
— Вода — промълви той и облиза устни.
— Ей сега се връщам — потупа го тя по рамото.
Тъмнината в преддверието на фермата погълна аварийното осветление от стълбището и слабото му зеленикаво сияние бързо се стопи до пълен мрак. В далечината се чуваше бръмченето на работеща помпа — същият звук я беше посрещнал и в горните ферми преди толкова много седмици. Но сега тя знаеше какъв е този звук, знаеше, че тук ще има вода. Вода и храна, а може би и кат дрехи. Просто трябваше да запали лампите, за да вижда. Прокле се, че не е взела резервно фенерче, както и за загубата на раницата и оборудването им.
Мракът я погълна, когато се прекачи през охранителните прегради. Знаеше пътя. Тези ферми изхранваха нея и Соло в продължение на седмици, докато работеха по онази жалка хидропонна помпа и тръбопровода. Жулиета се сети за новата помпа, която беше свързала. Механикът в нея беше любопитен дали свързването се е получило, дали онова нещо ще проработи и дали не трябваше да включи превключвателя на площадката, преди да тръгнат. Тази мисъл беше налудничава, но дори и да не доживееше да го види, някаква част от нея искаше този силоз да е сух и проблемът с наводнението да се реши. Премеждието в неговите дълбини сега й се струваше странно далечно като нещо, видяно насън, което не беше преживяла наистина. Въпреки това й се искаше от него да има някаква полза. Искаше й се Соло да не е пострадал напразно.
Докато вървеше, долният й костюм шумолеше. Краката й се триеха един в друг, а влажните й ходила скърцаха, когато ги вдигаше от пода. С едната ръка се подпираше на стената, а ножът в другата й действаше успокоително. Вече усещаше във въздуха остатъчната топлина от последното включване на лампите за растеж. Беше благодарна, че не е на онова студено стълбище. Всъщност се чувстваше по-добре. Очите й започнаха да се приспособяват към мрака. Щеше да намери малко храна и вода, както и безопасно място, където да преспят. Утре щяха да се отправят към участъка на заместника от средните нива. Можеха да се въоръжат и да съберат сили. Дотогава Соло щеше да се чувства по-укрепнал. Тя имаше нужда от него.
В края на залата Жулиета намери пипнешком входа към контролната стая. Както обикновено ръката й се плъзна към превключвателя вътре, но той вече беше вдигнат. Не беше работил в продължение на повече от три десетилетия.
Започна да опипва слепешком из стаята с протегнати напред ръце, очаквайки да се блъсне в стената дълго преди това наистина да стане. Върхът на ножа издраска една от контролните кутии. Жулиета вдигна ръка и откри, че от тавана виси проводник, който някой отдавна беше закачил там. Тя проследи проводника до таймера, към който беше свързан, напипа копчето за програмиране и бавно го завъртя, докато то не щракна.
Чу се поредица от щракания на релетата отвън в големите зали. Появи се слаба светлина. Щяха да минат няколко минути, преди лампите да загреят до край.
Жулиета напусна контролната стая и се отправи към една от обраслите алеи, обградени с дълги отрязъци покрита с пръст земя. Най-близките участъци бяха обрани докрай. Растенията от двете страни се преплитаха в средата. Тя си запробива път през зеленината към циркулационната помпа.
Вода за Соло, топлина за нея. Повтаряше тази мантра и се молеше лампите да загреят по-бързо. Очертанията наоколо продължаваха да са смътни и слабо осветени като утро под плътни облаци във външния свят.
Тя мина през граховите насаждения, които отдавна бяха изоставени. Отчупи няколко шушулки, за да създаде на стомаха си някаква работа, вместо да къркори. Помпата забръмча по-силно, докато се мъчеше да изпомпа вода през тръбите за капковото напояване. Жулиета сдъвка граха, преглътна, промуши се през парапета и се отправи към малкото открито пространство около помпата.