Фермите тук бяха различни. Поддържани. Укротени. Наскоро за тях бе полагала грижи човешка ръка. Жулиета усети едновременно страх и облекчение — тези две противоположности бяха усукани заедно както стълбището и парапета. Не искаше да е сама, не искаше този силоз да е толкова изоставен и празен, но не искаше и да я нападнат. Едната половина от нея изпитваше нужда да извика, да каже на онзи, който беше там, вътре, че няма да му навреди. Другата половина хвана по-здраво дръжката на ножа, стисна тракащите си зъби и започна да я умолява да се обърне и да побегне.
В края на добре поддържаната станция за растеж коридорът завиваше в мрака. Тя надникна към неизследваната територия зад ъгъла. Към другия край на силоза се простираше дълъг отрязък мрак. В далечината се виждаше друг проблясък светлина, който вероятно идваше от поредната станция за посеви, черпеща енергия от Информационния.
Тук имаше някой. Знаеше го. Усещаше същите очи, които беше усещала седмици наред. Можеше да почувства чуждите шепоти по кожата си. Но този път тя не си въобразяваше. Нямаше нужда да се бори с усещането си или да си мисли, че полудява. С готов за нападение нож и с мисълта, че за щастие тя е между този някой и беззащитния Соло, Жулиета бавно, но смело тръгна по тъмния коридор, като подминаваше отворени офиси и стаи за дегустация от двете му страни. Подпираше се с една ръка на стената, за да се води по нея и да пази равновесие…
Внезапно спря. Нещо не беше наред. Дали беше чула нещо? Някой, който плаче? Тя се върна до предишната врата, едва успя да я различи пред себе си и установи, че е затворена. Единствената врата, която се виждаше в тази зала, беше затворена.
Тя отстъпи от нея и коленичи. Отвътре се чуваше шум. Беше сигурна в това. Нещо, наподобяващо тихи ридания. Когато вдигна поглед, видя на бледата светлина, че някои от проводниците над главата й се отклоняват под прав ъгъл и пълзят по стената над вратата.
Жулиета се приближи. Приклекна и допря ухо до вратата. Нищо. Протегна ръка, натисна дръжката и установи, че е заключена. Как можеше да е заключена, освен ако…?
Вратата се отвори рязко, докато ръката й все още беше върху дръжката, и някой я издърпа в затъмнената стая. Проблесна светлина и един мъж се надвеси над нея, замахвайки с нещо към главата й.
Жулиета падна по гръб. Нещо сребристо прелетя покрай лицето й. Чу се хрущенето на тежък гаечен ключ, който се стовари върху рамото й и я събори.
От задната част на стаята се разнесе тънък писък, който заглуши вика на болка на Жулиета. Тя замахна с ножа пред себе си и усети, че уцели мъжа в крака. Ключът изтрополи на земята. Чуха се още писъци. Хора крещяха. Жулиета се отблъсна с крака от вратата и се изправи, стиснала рамото си. Очакваше, че мъжът ще й се нахвърли, но нападателят й отстъпи, като накуцваше с единия крак. Беше момче на не повече от четиринайсет-петнайсет години.
— Стой на място! — нареди му Жулиета и насочи ножа към него.
Очите на момчето бяха разширени от страх. Една група деца се беше струпала до отсрещната стена върху купчина матраци и одеяла. Притискаха се едно към друго и широко отворените им очи бяха насочени към Жулиета.
Почувства се напълно объркана. Завладя я усещането, че нещо не е наред. Къде бяха останалите? Къде бяха възрастните? Представи си как злонамерени хора се промъкват по коридора зад нея, готови да я нападнат. Това тук бяха децата им, които бяха заключени, за да са в безопасност. Скоро майките плъхове щяха да се върнат, за да я накажат, че е нарушила покоя на леговището им.
— Къде са останалите? — попита тя с ръка, трепереща от студ, смущение и страх.
Огледа стаята и видя, че изправеното момче — онова, което я беше нападнало — е най-голямото. Момиче на около тринайсет седеше застинало неподвижно сред купчината одеяла и към него се притискаха две момченца и едно момиченце.
Най-голямото момче сведе поглед към крака си. Върху зеления му гащеризон се беше появило разрастващо се петно кръв.
— Колко са? — попита тя, като пристъпи крачка напред.
Тези деца очевидно се страхуваха повече от нея, отколкото тя от тях.
— Остави ни на мира! — изкрещя по-голямото момиче.
То притисна нещо към гърдите си. Момиченцето зарови глава в скута й, опитвайки се да се скрие там. Двете момченца я гледаха ядосано като палета, хванати натясно, но не помръдваха.
— Как се озовахте тук? — попита ги Жулиета.
Насочи ножа си към високото момче, но започна да се чувства глупаво. То я погледна объркано, явно не разбираше въпроса й и тогава Жулиета разбра. Естествено. Как можеха да минат десетилетия на битки в този силоз, без да се прояви тази втора по сила човешка страст?