Родени сте тук долу, нали?
Никой не отговори. Момчето смутено смръщи лице, сякаш въпросът беше налудничав. Тя погледна през рамо.
— Къде са родителите ви? Кога ще се върнат? След колко време?
— Никога! — изпищя момичето и изпъна шия от усилието. — Те са мъртви!
Устата му остана отворена, брадичката му трепереше. Сухожилията на детската му шия изпъкнаха.
По-голямото момче се обърна и изгледа гневно момичето — явно искаше да я накара да млъкне. Жулиета все още се опитваше да осъзнае, че това са обикновени деца. Беше наясно, че не е възможно те да са сами. Някой беше нападнал Соло.
Сякаш в отговор на мислите й погледът й беше привлечен от гаечния ключ, който лежеше на пода. Беше този на Соло. Отличаваше се с петната ръжда по него. Как беше възможно това? Соло беше казал…
И Жулиета си спомни какво й беше казал той. Тя осъзна, че тези деца, този младеж са на същата възраст, на която е бил той, когато е останал сам. Дали последните оцелели от дълбоко долу не бяха загинали едва наскоро, но не и преди да оставят нещо след себе си?
— Как се казваш? — обърна се тя към момчето, свали ножа и му показа другата си ръка, след което добави: — Аз съм Жулиета.
Понечи да добави, че е дошла от друг силоз — от един по-нормален свят, — но не искаше да ги обърка и изплаши.
— Риксън — изръмжа момчето и изду гърди. — Баща ми беше Рик, водопроводчикът.
— Рик, водопроводчикът — кимна Жулиета.
Край една от стените върху висока купчина от припаси и събрани вехтории тя забеляза откраднатата чанта с вещи. Резервният й кат дрехи се подаваше от отворения капак. Хавлиената й кърпа трябваше да е вътре. Тя запристъпва към чантата, без да изпуска от поглед децата, сгушени заедно върху импровизираното легло — гнездото на групата, — като особено внимаваше за по-голямото момче.
— Виж, Риксън, искам да си съберете нещата — подхвана тя, като коленичи до чантата си и затърси вътре кърпата.
Намери я, издърпа я и разтърка с нея влажната си коса — лукс, който не се поддаваше на описание. Нямаше начин да остави тук тези хлапета. Обърна се с лице срещу останалите деца с кърпа около врата. Очите на всички бяха приковани в нейните.
— Хайде — подкани ги тя, — събирайте си нещата на едно място. Няма да живеете по този начин…
— Просто ни остави — каза по-голямото момиче.
Двете момченца обаче бяха станали от леглото и ровеха из купчината с вещи. Гледаха несигурно ту момичето, ту Жулиета.
— Върни се там, откъдето си дошла — настоя Риксън. — Вземи си шумните машини и си отивай.
Значи за това беше всичко. Жулиета си спомни гледката на прекатурения компресор, който сякаш беше нападнат по-ожесточено, отколкото самият Соло. Тя кимна към двете по-малки момчета, които прецени, че са десетина-единайсет години.
— Хайде — каза им. — Ще помогнете на мен и на приятеля ми да се приберем у дома. Там имаме хубава храна, истинско електричество, топла вода. Съберете си нещата…
Най-малкото момиче изпищя при тези думи — ужасяващ тънък писък, същият, който Жулиета беше чула от тъмния коридор. Риксън крачеше напред-назад и хвърляше погледи към нея и към гаечния ключ на пода. Жулиета се приближи до леглото да успокои момиченцето, когато осъзна, че не то беше изпищяло.
Нещо помръдна в ръцете на по-голямото момиче.
Жулиета застина до леглото.
— Не — прошепна тя.
Риксън пристъпи към нея.
— Стой си на мястото! — нареди му тя и насочи върха на ножа към него.
Той погледна раната на крака си и се отказа. Двете момченца застинаха, както пълнеха чантите си. Нищо в стаята не помръдваше с изключение на бебето, което ревеше и мърдаше с ръце и крака в прегръдките на момичето.
— Това дете ли е?
Момичето изви рамене. Държеше се като майка, но не можеше да е на повече от петнайсет. Жулиета не знаеше, че това е възможно. Зачуди се дали затова не им слагат имплантите толкова рано. Ръката й се плъзна към хълбока, сякаш за да докосне мястото, да разтрие издутината под кожата й.
— Просто си върви — изхленчи младежът. — Бяхме си добре без теб.
Жулиета свали ножа. Почувства се странно, но й се струваше, че не е редно да се приближи до леглото с оръжие в ръка.
— Мога да ви помогна — каза тя, като се обърна, за да се увери, че момчето я е чуло. — Работех на място, където се грижеха за новородените. Позволете ни…
Тя протегна ръце. Момичето се отдръпна още повече към стената, закривайки детето от нея.