Тя знаеше колко шумно ще стане по-късно през нощта и колко сприхава ще е тълпата. Моментът изглеждаше крайно неподходящ да го въвлича в изпълнението на една доста егоистична задача.
— Шегувате ли се? Имам нужда от това. Имам нужда да се махна. — Той хвърли поглед към стенния екран, който беше закрит от тълпата. — Все още не мога да разбера какво си е мислил Холстън, не мога да проумея защо не ми каза какво става в главата му. Може би когато се върнем, няма да усещам повече присъствието му в кабинета, защото в момента не мога да дишам там.
Джанс се замисли върху думите му, докато си проправяха път през претъпканата кафетерия. В пластмасовите чаши плискаха миксове от плодови сокове. Усети във въздуха и острата миризма на алкохол, но не й обърна внимание. Разни хора й пожелаваха всичко хубаво, молеха я да внимава и й обещаваха да гласуват. Макар че не бяха казали на почти никого, новината за тяхното пътуване се беше разнесла светкавично. Повечето хора бяха останали с впечатлението, че това е пътуване на добра воля. Нещо като кампания за преизбирането й. По-младите жители на силоза, които помнеха единствено Холстън като шериф, вече поздравяха Марнс и се обръщаха към него с това звание. Всички с бръчки около очите знаеха, че той няма да стане шериф. Те кимаха на двама им, докато минаваха през кафетерията, и безмълвно им пожелаваха различен вид късмет. Помогнете ни да продължим, казваха очите им. Направете така, че децата ми да живеят колкото мен. Не позволявайте нещата да се объркат, още не.
Джанс живееше с тежестта на този натиск, който бе засегнал не само коленете й. Тя мълчеше, докато стигнаха до централното стълбище. Неколцина срещнати я подканиха да произнесе реч, но самотните им гласове не получиха подкрепа. За нейно облекчение нямаше скандиране. Какво можеше да им каже? Че няма представа защо всичко това все още се крепи? Че дори не разбира собственото си плетене — как правиш бримки и ако ги правиш както трябва, нещата просто стават от само себе си? Или да им каже, че е нужно само едно рязване, за да се разплете всичко? Едно рязване и можеш да дърпаш ли, дърпаш, докато дрехата се превърне в купчина прежда. Наистина ли очакваха от нея да разбира, когато единственото, което правеше, бе да следва правилата и нещата някак продължаваха да вървят година след година?
Защото тя не разбираше какво държи всичко това заедно. И не разбираше тяхното настроение и това празненство. Дали пиеха и крещяха, защото бяха в безопасност? Защото са били пощадени от съдбата и пропуснати и от това прочистване? Нейният народ празнуваше, докато един добър човек, неин приятел и съратник в усилията да ги опазва живи и в добро състояние, лежеше мъртъв на хълма до съпругата си. Ако произнесеше реч и тя не беше пълна със забранени думи, то щеше да им каже, че няма по-свестни хора от тези двамата, които бяха отишли да почистват по своя собствена воля, и да попита какво говори това за всички други, които бяха останали?
Сега не беше време за речи. Нито за пиянство. Нито за веселие. Сега беше време за тихо съзерцание и това беше една от причините, поради които Джанс знаеше, че трябва да се махне от тук. Нещата се бяха променили. Не за един ден, бяха се променяли от години. Тя знаеше това по-добре от повечето. Може би старата госпожа Макнийл в Снабдяването също знаеше и усещаше, че моментът наближава. Човек трябваше да е живял дълго, за да е сигурен, но сега тя беше сигурна. И докато времето минаваше и носеше света все по-бързо и бързо — толкова бързо, че краката й вече не можеха да го настигнат, — кмет Джанс разбираше, че скоро тя ще изостане безнадеждно. И големият й страх, който никога не изричаше, но усещаше ежедневно, бе, че този техен свят вероятно няма да стигне много далеч без нея.
9
Бастунът на Джанс звънтеше при допира до всяко метално стъпало. Скоро той се превърна в метроном на тяхното спускане, определящ темпото на музиката на стълбището, което беше оживено и вибрираше с енергията на скорошното почистване. Изглежда, че цялото движение беше нагоре с изключение на тях двамата. Те се блъскаха с лакти в насрещния поток от хора, които подвикваха „Хей, кмете!“ и кимваха на Марнс. И Джанс виждаше на лицата им как изкушението да го наричат шериф се смесва с уважението им към ужасната причина за предполагаемото му повишение.
— Още колко етажа смятате да слизаме? — попита Марнс.
— Защо, да не би вече да се умори? — Джанс му хвърли поглед през рамо със самодоволна усмивка и видя как в отговор гъстият му мустак също се изви в усмивка.
— Слизането не ми е проблем. Мразя изкачването.