78
Група деца трополяха надолу по стълбището, докато водеха Лукас към смъртта му. Едно от тях пищеше ужасено, но с радост, сякаш някой го гонеше. Те се спускаха все по-близо по спиралата на стълбището. Накрая се появиха и Лукас и Питър трябваше да се притиснат към едната страна, за да ги пуснат да минат.
Питър влезе в ролята си на шериф и извика на децата да се движат по-бавно и да внимават. Те се изкикотиха и продължиха лудешкото си спускане. Училището беше свършило, нямаха намерение да слушат повече възрастните.
Докато Лукас се притискаше към външния парапет, той за момент се изкуши. Свободата беше само на един скок разстояние. Смърт по негов собствен избор — беше обмислял дали да не го направи и преди, когато настроението му станеше мрачно.
Питър го дръпна настрани за лакътя, преди Лукас да успее да направи каквото и да било. Остана му само да се любува на грациозното перило от стомана, което се виеше ли, виеше надолу, въртеше се по един и същ начин и никога не спираше. Представи си как се забива в земята. Можеше да почувства вибрациите му, сякаш беше някаква космическа струна, някаква единична нишка ДНК в сърцето на силоза, по която беше полепнал целият живот.
Такива мисли му се въртяха в главата, докато изкачиха още едно ниво по пътя към неговата смърт. Наблюдаваше как заварките минаваха покрай него, някои от тях по-старателно направени от другите. Други бяха сбръчкани като белези, а няколко бяха полирани толкова гладко, че за малко щеше да ги пропусне. Всяка от тях беше подпис на своя създател. На едно място те бяха повод за гордост, на друго — набързо претупана работа в края на дългия работен ден. Някои бяха направени от сенки, които се учеха как да заваряват, а други — от професионалист с десетилетия опит, който правеше всичко да изглежда толкова лесно.
Той прокарваше окованите си ръце по грубата боя, грапавините, гънките и обелените места, които разкриваха столетията от наслагвани слоеве и цветове, променящи се с времената, доставките или цените на боите. Тези слоеве му напомняха за дървеното бюро, което беше гледал в продължение на почти месец. Всяка малка резка бележеше преминаващите години, точно както всяко име, надраскано на повърхността, бележеше безумното желание на някой човек да разполага с повече време и да не позволи на същото това време да отнесе бедната му душа.
Дълго вървяха мълчаливо. Разминаха се с носач, носещ обемист товар, и с една млада двойка, която изглеждаше гузна. Напускането на залата със сървърите не се оказа излизането на свобода, за което толкова беше копнял Лукас през изминалите седмици. Беше клопка, поход на срама с лица, които надничаха от вратите и стълбището. Безизразни лица, които гледаха, без да мигат. Лица на приятели, които се чудеха дали той е техен враг.
И може би беше именно такъв.
Щяха да кажат, че той не е издържал и е изрекъл думи, които са фатално табу, но сега Лукас знаеше защо хората са ядосани. Той беше вирусът. Ако изпуснеше погрешните думи, щеше да убие всеки, когото познаваше. Това беше пътят, по който бе тръгнала Жулиета по същата неразумна причина. Той й вярваше, винаги й беше вярвал, винаги беше знаел, че не е сторила нищо нередно, но сега наистина разбираше. Тя приличаше на него в толкова много отношения. Само дето той нямаше да оцелее. Знаеше това, Бърнард му го беше казал.
Бяха десет нива над Информационния, когато радиото на Питър изпращя и се чу глас. Той свали ръка от лакътя на Лукас, за да усили звука и да провери дали търсят него.
— Тук е Жулиета. Кой се обажда?
Този глас.
Сърцето на Лукас подскочи радостно за миг, преди да потъне в дълбоко униние. Той се втренчи в парапета и се заслуша.
Бърнард отговори и поиска да се пази мълчание. Питър се пресегна към радиото си и намали звука, но не го изключи. Гласовете ги придружаваха, докато се изкачваха, появяваха се и изчезваха. Всяка крачка и всяка дума смазваше Лукас и го правеше все по-слаб. Той се загледа в парапета и отново се замисли за истинската свобода.
Едно хващане, лек подскок нагоре и дълъг полет.
Усещаше как прави движенията наум — свива колене и прехвърля краката си през парапета.
Гласовете от радиото спореха. Казваха забранени неща. Бяха изпълнени с тайни, които мислеха, че няма да бъдат чути от други уши.
Лукас наблюдаваше как умът му проиграва собствената му смърт отново и отново. Съдбата го очакваше зад този парапет. Видението беше толкова силно, че наруши темпото му на изкачване, отрази се на краката му.
Той забави ход и Питър забави крачка заедно с него. Докато слушаха спора на Жулиета и Бърнард, всеки от двамата започна да се колебае, да се съмнява в необходимостта да се изкачва нагоре. Силата на Лукас постепенно изчезна и той реши да не скача.