Може би причината беше в близостта на смъртта, която обсипваше прозрачния й шлем с пясък и токсини. Какво значение имаше всичко това, когато виждаше колко широк и истински е светът? Нейният силоз вероятно щеше да продължи да съществува, както със сигурност щеше да има и други силози.
Блъсна я мощен порив на вятъра и за малко не изскубна сгънатото покривало от ръцете й. Жулиета запази равновесие, събра си мислите и започна далеч по-лесното спускане към дома си. Заслиза надолу от билото с отрезвяващата му гледка и мрачните му висини, далеч от пронизващите и разяждащи ветрове. Следваше извивката, където двата хълма се срещаха, и криволичейки, се заспуска към двойката, погребана пред очите на всички, която бележеше съдбоносното й, отчаяно и уморено завръщане у дома.
Стигна до рампата рано. Навън нямаше никого. Слънцето все още се криеше зад хълмовете. Докато бързаше надолу по склона, тя се чудеше какво ли биха си помислили, ако я видят на сензорите как се препъва надолу към силоза.
В дъното на рампата тя застана близо до тежките метални врати и зачака. Провери покривалото от термоизолационна лента и преговори наум процедурата. Беше премислила всички сценарии по време на изкачването си, в безумните си мечти или докато вървеше през пустия външен свят. Каза си, че планът не може да не проработи. В механиката на нещата имаше логика. Никой не беше оцелявал след почистване, защото никога не беше имало кой да се притече на помощ на прокудените, а те не можеха да вземат със себе си инструменти или материали. Но тя го беше направила.
Времето сякаш беше спряло. Беше като финия й скъпоценен часовник, когато забравеше да го навие. Пръстта, събрала се около ръба на рампата, помръдваше нетърпеливо заедно с нея и Жулиета се зачуди дали почистването не е било отменено и дали няма да умре сама. Каза си, че така ще е по-добре. Пое си дълбоко дъх и й се прииска да беше взела повече въздух — достатъчно и за връщането — просто за всеки случай. Но се тревожеше твърде много за почистването, за да допусне вероятността да няма такова.
След дълго чакане, през което се превърна цялата в нерви и сърцето й препускаше бясно, отвътре се чу звук — металическото скърцане на зъбни колела.
Жулиета се напрегна, по ръцете й преминаха студени тръпки и гърлото й се сви. Моментът беше настъпил. Тя се размърда неспокойно на място, заслушана в силното стържене на тежките врати, докато се приготвяха да изхвърлят навън бедния Лукас. Разгърна част от термоизолационното си покривало и зачака. Всичко щеше да свърши толкова бързо. Знаеше го. Но тя щеше да контролира положението. Никой не можеше да влезе и да я спре.
С ужасяващ стържещ звук вратите на силоз осемнайсет се разтвориха и аргонът със съскане се блъсна в нея. Жулиета се наведе в него и тръгна слепешком напред, като опипваше пред себе си, докато покривалото шумно пляскаше върху гърдите й. Тя очакваше да налети върху Лукас и да й се наложи да се бори със стреснат и уплашен мъж. Беше се приготвила да го притисне към земята и да го увие здраво в покривалото, но на входа нямаше никого — нямаше човек, който да се бори да се измъкне навън, далеч от пречистващите пламъци на огъня.
Жулиета на практика падна във въздушния шлюз — тялото й очакваше съпротивление, както кракът, увиснал над тъмно стъпало, но вместо него намери само празно пространство.
Когато аргонът се разпръсна и вратата започна да се затваря със скърцане, за миг тя изживя надеждата и фантазията, че няма да има почистване. Че вратите просто се бяха отворили за нея и я посрещаха обратно с добре дошла. Може би някой я беше видял на склона на хълма и беше рискувал, беше й простил и всичко щеше да бъде наред…
Но веднага щом успя да види през разпръскващия се газ, тя разбра, че това не е така. Един мъж в костюм за почистване беше коленичил в средата на въздушния шлюз с ръце на бедрата, обърнал лице към вътрешната врата.
Лукас.
Жулиета се хвърли към него, когато в стаята разцъфна ореол от светлина, избълвана от огнените дюзи, която се отрази от потрепващите полиетиленови завеси. Вратата зад нея се затвори с глух звук и заключи и двама им вътре.
Жулиета разгъна покривалото и го размърда, за да може той да види, че не е сам.
Костюмът не можа да скрие изненадата му. Лукас се стресна и вдигна уплашено ръце нагоре, докато пламъците започваха да изригват.
Тя кимна, защото знаеше, че той може да я види през прозрачния й шлем, дори и тя да не можеше да го види. С рязко завъртане, което беше упражнявала мислено хиляди пъти, тя разпростря покривалото над главата му, бързо коленичи и също се пъхна отдолу.