Ръцете им се сблъскаха за миг върху извиващия се парапет на спираловидното стълбище. Ръката на Джанс изоставаше след тялото й, а тази на Марнс се протягаше напред. Искаше й се да му каже, че изобщо не е уморена, но действително беше почувствала внезапна умора, изтощение, което беше по-скоро умствено, отколкото физическо. Помисли си за младостта и си представи как Марнс я вдига на ръце и я понася надолу по стълбището. Представи си как се освобождава от властта и отговорностите и се оставя на силата на някой друг, без да е необходимо самата тя да се преструва на силна. Това не беше спомен от миналото, а бъдеще, което така и не се беше случило. И Джанс се почувства виновна дори и само заради това, че си е помислила за него. Стори й се, че съпругът й е до нея и духът му е смутен от нейните мисли…
— Кмете? Та колко етажа имате намерение да слизаме?
Двамата спряха и се притиснаха към парапета, за да пропуснат един носач, който с твърда стъпка се изкачваше по стълбите. Джанс позна младежа, Конър, който още беше юноша, но вече имаше здрав гръб и широка крачка. Носеше внушителен брой вързопи, които бяха пристегнати един към друг и закрепени върху раменете му. Намръщената му физиономия не се дължеше на изтощение или на болка, а на раздразнение. Какви бяха всичките тези хора, които внезапно се бяха появили на неговото стълбище? Тези туристи? Джанс се опита да измисли да му каже нещо окуражаващо — малко поощрение за хората, вършещи работата, с която краката й никога не биха могли да се справят, но той вече беше отминал, носен от силните си млади крака, натоварен с храна и доставки от дълбоко долу и забавян единствено от трафика, който се мъчеше да пропълзи нагоре през силоза, за да надникне към ясната шир отвън.
Двамата с Марнс спряха за момент да си поемат дъх между стълбищата. Заместникът й подаде манерката си и тя учтиво отпи, преди да му я върне.
— Искам днес да изминем половината — най-сетне отвърна тя. — Но искам и да се отбием на няколко места по пътя.
Марнс отпи голяма глътка вода и започна да завива капачката.
— Служебни посещения?
— Нещо такова. Искам да се отбия в яслите на двайсетия.
— Бебетата ли ще целувате? — засмя се Марнс. — Кмете, няма кой да ви бие на изборите. Не и на вашата възраст.
Джанс не се засмя.
— Благодаря — каза тя с престорена болка. — Но не, не става дума за целуване на бебета. — Обърна му гръб и отново заслиза надолу. — Не че не се доверявам на професионалното ти мнение за тази жена, Джулс. Откакто съм кмет, ти избираш само подходящи хора.
— Дори и…? — прекъсна я Марнс.
— Особено него — отвърна Джанс, разбрала какво има предвид заместникът. — Той беше добър човек, но сърцето му беше разбито. Това би съсипало и най-достойните хора.
Марнс изсумтя, за да изрази съгласието си.
— Тогава какво ще проверяваме в яслите? Доколкото си спомням, тази Жулиета не е родена на двайсетия…
— Не, но баща й работи там сега. Помислих си, че щом като така и така ще минаваме оттам, можем да видим що за човек е той и да надникнем в душата на дъщеря му.
— Баща да оценява характера на детето си? — засмя се Марнс. — Не смятам, че той ще е особено безпристрастен.
— Мисля, че ще се изненадаш — възрази Джанс. — Накарах Алис да поразрови малко, докато си приготвях багажа. Тя откри нещо интересно.
— Да?
— Тази Жулиета все още притежава всички читове за почивка, които някога е спечелила.
— Това не е нещо необичайно за механик. Те работят много извънредно.
— Не само че не излиза, но няма и посетители.
— Все още не разбирам накъде биете с всичко това.
Джанс изчака да мине едно семейство — момченце, вероятно на седем или осем, качено върху раменете на баща си, с наведена глава, така че да избегне стълбите над тях. Майката слизаше подире им с чанта с багаж за една нощ, метната на рамото й, и повито в пелени бебе в ръцете й. Джанс си помисли, че това е идеалното семейство. Две деца за двама родители. Точно това беше целта на лотарията и понякога тя го осигуряваше.
— Ами, добре, нека ти кажа накъде бия — каза тя на Марнс. — Искам да намеря бащата на това момиче, да го погледна в очите и да го попитам защо за изминалите близо двайсет години, откакто дъщеря му се е преместила в Механичния, той не я е посетил. Нито веднъж. — Погледна отново Марнс, видя, че се намръщи под мустака си, и добави: — И защо тя нито веднъж не се е качила да го види.
Трафикът намаля, когато стигнаха до младежите и минаха покрай горните апартаменти. С всяка следваща крачка надолу Джанс си мислеше с ужас, че ще трябва да изкачи обратно цялото това разстояние. Напомни си, че това е лесната част. Спускането беше като развиваща се стоманена пружина, която я движи надолу. То напомняше на Джанс за кошмарите, в които сънуваше, че се дави. Глупави кошмари, като се има предвид, че никога не беше виждала достатъчно количество вода, в която да се потопи, камо ли пък да се дави. Но те бяха като сънищата, в които падаш отвисоко — някакво наследство от други времена, откъслечни фрагменти, изровени от подсъзнанието им, които казваха: Не сме създадени, за да живеем по този начин.