— Последния път, когато бях тук, не си спомням да е имало толкова много знаци — прошепна Марнс.
— Може би си бил твърде зает да говориш, за да ги забележиш — отвърна Джанс.
Една сестра им хвърли ядосан поглед през стъкления прозорец и Джанс сръчка с лакът Марнс.
— Аз съм кмет Джанс и искам да се видя с Питър Никълс — каза тя на жената.
Сестрата зад прозореца не мигна.
— Знам коя сте. Гласувах за вас.
— О, разбира се. Е, благодаря ви.
— Моля, минете. — Жената натисна един бутон на бюрото си и вратата до нея тихо избръмча.
Марнс я бутна и Джанс го последва.
— Бихте ли облекли това?
Сестрата — Маргарет, според изписаната на ръка табелка върху яката й — им подаде две прилежно сгънати роби от бял плат. Джанс ги взе и подаде едната на Марнс.
— Можете да оставите багажа си при мен.
Човек не можеше да откаже на Маргарет. Джанс внезапно почувства, че е навлязла в света на тази много по-млада жена и че беше станала по-нисшестояща от нея в мига, в който беше преминала през онази тиха врата. Тя подпря бастуна си на стената, свали си раницата и я остави на пода, след което се напъха в робата. Марнс се бори със своята, докато Маргарет не му помогна, като му задържа ръкава. Той навлече дрехата върху дочената си риза и хвана свободните краища на дългите връзки на талията така, сякаш беше извън възможностите му да се справи с тях. Проследи как Джанс връзва своите и накрая успя криво-ляво да направи така, че робата да се закрепи.
— Какво? — попита той, като забеляза, че Джанс го наблюдава. — Затова използвам белезници. Така и не се научих да връзвам възли, какво толкова?
— За цели шейсет години — отбеляза Джанс.
Маргарет натисна друг бутон върху бюрото си и посочи към коридора.
— Доктор Никълс е в яслите. Ще го уведомя, че пристигате.
Джанс тръгна първа. Марнс я последва и попита:
— Защо ви е толкова трудно да повярвате, че това е истина?
— Всъщност мисля, че си доста сладък.
— Това звучи ужасно за мъж на моята възраст — изсумтя Марнс.
Джанс се усмихна вътрешно. В края на коридора тя спря пред двойната врата, преди да я открехне леко. Светлината в стаята зад вратата беше слаба. Тя отвори вратата по-широко и те се озоваха в разхвърляна, но чиста чакалня. Джанс си спомни една подобна чакалня от средните нива, където заедно със своя приятелка чакаше да се събере отново с детето си. Една стъклена стена гледаше към стая, в която имаше детски креватчета и люлки. Ръката на Джанс се отпусна върху бедрото й. Тя разтри твърдата бучка на вече безполезния си имплант, който беше поставен в детството й и никога не беше махан — нито веднъж. Тези ясли й напомниха за всичко, което беше изгубила, за всичко, което беше жертвала заради работата. За нейните призраци.
В яслите беше твърде тъмно, за да се различат новородените, които мърдаха в малките креватчета. Разбира се, уведомяваха я за всяко раждане. Като кмет тя подписваше поздравително писмо и свидетелство за раждане за всяко бебе, но с времето имената им бяха започнали да се сливат. Рядко можеше да си спомни на кое ниво живеят родителите и дали това е първото или второто им дете. Беше тъжно да го признае, но тези свидетелства се бяха превърнали просто в допълнителна бумащина и поредното механично изпълнявано задължение.
Между малките креватчета се движеха сенчестите очертания на възрастен. Лъскавата щипка на подложката му за листове и металната му писалка проблясваха на светлината, идваща от стаята за наблюдение. Беше очевидно, че тъмната фигура е доста висока и има походката и телосложението на възрастен мъж. Той си отбеляза нещо, без да бърза, надвесен над едно креватче, и блясъците на двата метални предмета в ръцете му се сляха в едно, докато пишеше. Когато свърши, прекоси стаята и мина през широката врата, за да се присъедини към Марнс и Джанс в чакалнята.
Джанс видя, че Питър Никълс има внушителна фигура. Беше висок и слаб, но не като Марнс, който сякаш беше неуверен, когато мърдаше крайниците си, за да се движи. Питър беше слаб като човек, свикнал да спортува, както някои от носачите, познати на Джанс, които можеха да вземат по две стъпала наведнъж и изглеждаха създадени специално за такова темпо на движение. Ръстът му беше онова, което вдъхваше доверие. Джанс го усети, когато пое протегнатата ръка на Питър и усети силното му ръкостискане.