— Вие дойдохте — простичко каза доктор Никълс.
Беше студена констатация със съвсем лека нотка на изненада. Той стисна ръката на Марнс, но погледът му се върна към Джанс.
Обясних на секретарката ви, че няма да съм ви от голяма полза. Опасявам се, че не съм виждал Жулиета, откакто преди двайсет години тя стана сянка.
— Ами, точно това е причината да искам да разговарям с вас. — Джанс хвърли поглед към тапицираните пейки и си представи как на тях седят загрижени баби и дядовци, лели и чичовци и очакват родителите да се съберат с новородените си деца. — Може ли да седнем?
Доктор Никълс кимна и ги покани с махване на ръка.
— Приемам много на сериозно всяко от служебните назначения — обясни Джанс, след като седна срещу лекаря. — На моята възраст очаквам повечето съдии и служители на закона, които назначавам, да ме надживеят, така че съм внимателна в подбора си.
— Но те невинаги го правят, нали? — Доктор Никълс наклони глава, а гладко обръснатото му лице беше безизразно.
— Да ви надживеят, имам предвид.
Джанс преглътна. Марнс се размърда неспокойно на пейката до нея.
— Вероятно цените семейството — смени темата Джанс, след като осъзна, че това отново е просто още една констатация, а не опит за заяждане. — За да останете сянка така дълго и да изберете толкова трудна работа.
Никълс кимна.
— Защо с Жулиета никога не си ходите на гости? Искам да кажа — нито веднъж за двайсет години? Тя е единственото ви дете.
Никълс леко завъртя глава и очите му се насочиха към стената. Джанс за миг се разсея от появата на още една фигура, която се движеше зад стъклото — сестра, минаваща на обиколка. Друга двойна врата водеше към помещения, за които Джанс предположи, че са следродилното отделение, където точно в момента някоя възстановяваща се майка вероятно очакваше да получи най-ценното си богатство.
— Имах и син — каза доктор Никълс.
Джанс понечи да вземе чантата си, за да извади досиетата от нея, но тя беше останала отвън. Братът беше подробност, която беше пропуснала.
— Не е имало как да знаете — обясни Никълс, който правилно беше разчел изненадата върху лицето на кмет Джанс.
— Той не оцеля. Но формално погледнато, беше роден. Затова лотарията продължи.
— Съжалявам…
Тя потисна внезапното си желание да се пресегне и да хване ръката на Марнс. Бяха минали десетилетия, откакто двамата се бяха докосвали умишлено, дори и невинно, но заради внезапната тъга в стаята изминалото време сякаш вече нямаше значение.
— Името му щеше да е Никълъс, като името на бащата на баща ми. Роди се преждевременно, тежеше седемстотин грама.
Клиничната прецизност в гласа му по някакъв начин беше по-тъжна, отколкото би бил внезапен емоционален изблик.
— Интубираха го, преместиха го в инкубатор, но имаше… усложнения. — Доктор Никълс сведе поглед към ръцете си. — По онова време Жулиета беше тринайсетгодишна. Както можете да си представите, тя беше точно толкова развълнувана, колкото и ние, че ще си има братче. След година щеше да стане сянка на майка си, която беше акушерка. — Никълс вдигна поглед. — Не тук, а в старите ясли от средните нива, където работехме и двамата. Тогава бях стажант-лекар.
— А Жулиета? — Кмет Джанс все още не разбираше каква е връзката.
— Имаше повреда в инкубатора, когато Никълъс… — Докторът извърна глава настрани и понечи да закрие очите си с ръка, но успя да съвземе. — Съжалявам. Все още го наричам така.
— Всичко е наред.
Джанс беше хванала ръката на Марнс. Не беше сигурна кога или как се беше случило това. Докторът сякаш не забелязваше това или — което беше по-вероятно — то не го интересуваше.
— Бедната Жулиета — поклати глава той. — Тя беше объркана. В началото обвиняваше Рода — една опитна акушерка, която не беше сторила нищо друго, освен че беше направила чудеса, за да даде на нашето момче поне този малък шанс, който имаше. Обясних й го. Мисля, че Жулиета го знаеше. Просто имаше нужда от някого, когото да мрази. — Той кимна на Джанс. — Нали знаете какви са момичетата на тази възраст?
— Колкото и да не ви се вярва, спомням си го. — Джанс се насили да се усмихне и доктор Никълс отвърна на усмивката й.