Тя усети как Марнс стисна ръката й.
— Едва когато майка й умря, тя започна да обвинява за всичко инкубатора, който се беше повредил. Е, не самия инкубатор, а лошото състояние, в което беше той. Общото състояние на развала, в което се намират всички неща.
— Съпругата ви от усложненията ли умря? — Това беше друга подробност от досието, която Джанс разбра, че вероятно е пропуснала.
— Жена ми се самоуби седмица по-късно.
Отново тази клинична безпристрастност. Джанс се зачуди дали това е някакъв механизъм за оцеляване, който се е задействал след тези събития, или черта на характера.
— Мисля, че бих запомнил нещо такова — намеси се заместник Марнс. Това бяха първите думи, които изричаше, откакто се беше представил на доктора.
— Ами, аз самият написах смъртния акт. Така че можех да сложа каквато си искам причина…
— И признавате това? — Марнс изглеждаше готов да скочи от пейката.
Джанс нямаше представа какво иска да направи. Тя го хвана за ръката, за да го задържи на мястото му.
— Извън закона за ограниченията? Разбира се. Признавам го. Така или иначе, тази лъжа се оказа безполезна. Жулиета беше умна дори и за тогавашната си възраст. И точно това я… — Той не довърши.
— Какво? — попита кмет Джанс. — Подлудяваше ли я?
— Не — поклати глава доктор Никълс. — Нямаше да кажа това. Това я прогони. Тя кандидатства при създателите на сенки, за да смени работата си. Поиска да я преместят в Механичния, за да влезе в работилницата като сянка. Не й достигаше една година за такова назначение, но аз се съгласих. Дадох одобрението си. Мислех си, че ще отиде там, ще подиша от въздуха на дълбокото и ще се върне. Бях наивен. Мислех си, че свободата ще й се отрази добре.
— И оттогава не сте я виждали?
— Веднъж. За погребението на майка й, само няколко дни по-късно. Тя се качи сама горе, присъства на погребението, прегърна ме и след това слезе долу. Доколкото разбрах, направила го е, без да почива. Опитвам се да следя какво става с нея. Имам един колега в яслите дълбоко долу, който от време на време ми изпраща малко новини. Тя е изцяло отдадена на работата си. — Никълс замълча и се засмя. — Знаете ли, когато беше малка, виждах в нея единствено майка й. Но се оказа, че тя прилича по-скоро на мен.
— Има ли нещо, което би й попречило или би я направило неподходяща за работата на шериф на силоза? Нали разбирате какво включва тази работа?
— Разбирам. — Никълс погледна Марнс и очите му се спряха върху медната значка, която се виждаше през отворената, непохватно завързана роба, и после върху издутината от пистолета на хълбока му. — Всички онези дребни служители на закона в целия силоз трябва да имат някой горе, който да издава заповедите — за това ли става дума?
— Горе-долу — отвърна Джанс.
— Защо тя?
Марнс се прокашля.
— Веднъж тя ни помогна при разследване…
— Джулс? Тя е била горе?
— Не. Ние бяхме долу.
— Тя не е обучена.
— Никой от нас не е — отвърна Марнс. — Това е по-скоро нещо като… политическо назначение. Гражданска длъжност.
— Тя няма да се съгласи.
— Защо не? — попита Джанс.
Никълс сви рамене.
— Предполагам, че сами ще разберете. — Той се изправи. — Иска ми се да можех да ви отделя повече време, но наистина трябва да се връщам. — Хвърли поглед към двойната врата. — Скоро ще доведем едно семейство…
— Разбирам. — Джанс стана и стисна ръката му. — Оценявам това, че се срещнахте с нас.
— Имах ли друг избор? — засмя се той.
— Разбира се.
— Е, ще ми се да го знаех по-рано.
Той се усмихна и Джанс разбра, че се шегува или поне се опитва да се пошегува. След като се разделиха, те отидоха да си вземат нещата и да върнат робите, а през това време Джанс откри, че е все по-заинтригувана от предложението на Марнс. Жена от дълбоко долу — това не беше в неговия стил. Човек, натоварен с тежестта на своите проблеми. Тя се зачуди дали преценката му не е била замъглена от други фактори. И докато той й задържаше вратата, водеща към главната чакалня, кмет Джанс си зададе въпроса дали тя не е тръгнала с него, защото и нейната преценка също е била замъглена.
10
Беше време за обяд, но и двамата не бяха особено гладни. Джанс отхапа от царевичното блокче, докато слизаше, и с гордост си каза, че „хапва в движение“ като носачите. Продължаваха да се разминават с тях и уважението на Джанс към професията им непрекъснато нарастваше. Тя изпита странно чувство на вина, че слиза надолу с толкова лек товар, докато тези мъже и жени се изкачваха упорито нагоре с толкова много неща. И се движеха така бързо. Двамата с Марнс се притиснаха към перилата, докато един спускащ се надолу носач премина покрай тях, стъпвайки тежко и с извинително изражение. Сянката му, петнайсетгодишно момиче, го следваше неотклонно, натоварено с нещо, което приличаше на чували с боклук за центъра за рециклиране. Джанс наблюдаваше как момичето постепенно се изгуби от погледа по спиралата надолу, като стъпваше уверено с жилестите си, гладки и много дълги крака, подаващи се от късите й панталонки. Внезапно тя се почувства много стара и уморена.